Читать «Вкусът на Рая» онлайн - страница 139

— Как смееш да ми нареждаш какво да правя! — изкрещях му.

Чувах мислено молитвите на Рейчъл и пробождах с иглата си отново и отново.

Робърт падна на колене, в очите му се изписа страх. Хвана се за гърдите, изстена и се захлупи с лице към пода. Боднах с иглата още три пъти с все по-голямо удоволствие и чувство за власт, докато очите му се склопиха и се уверих, че съпругът ми повече нямаше да мръдне.

Пуснах куклата и се засмях триумфално. Не можех да спра смеха си, чувствах се като богиня, волята ми бе изпълнена.

Долових шум откъм вратата. Вдигнах глава и съзрях втренчения поглед на наставника на децата, малоумния Антон Байърз.

Моника остави дюшека на земята и огледа рамката на леглото. Трябваше да има някакъв начин да я разглоби, за да я изнесе вън от спалнята. Нямаше намерение да прекара дори час повече в ложето на Моник.

Не го правеше само заради Дру. Беше й противно и уморително да живее непрекъснато в сянката на своята двойничка. Възнамеряваше да опразни съвсем стаята и да изтрие всяка следа от стила на френския провинциализъм, така че Дру да не идва тук само заради старите си спомени.

Но не това беше единствената причина за новата подредба. Правеше го най-вече заради децата, за да можеха да идват винаги когато пожелаеха, без да си спомнят за жестокостта на майка им. Вече бе махнала вратата на гардероба от пантите, отсега нататък щеше да използва шкаф, като всички останали.

Представи си как Андрю се покатерва по леглото си с картинки, което бе свалила от тавана, как разсейва с приказки кошмарите му и го приспива с песен. Успокояваше и Мъничето, преструваща се, че я боли коремче, или дори…

Нямаше смисъл да отрича, каквото и да вършеше, мислите й винаги прескачаха към Дру.

Седна шумно на дюшека. Вътрешно трепереше и изгаряше, каза си, че постъпва глупаво. Беше истинско чудо, че дойде при нея. Отдаде му най-нежната любов, на която бе способно новото й тяло, но накрая той заключи безцеремонно: „Нищо не се е променило“.

Вероятно трябваше да се отдръпне. Може би го уплаши, като му показа нетърпението и жаждата си? Знаеше за навика му да мисли за нея най-лошото и като че ли миналата нощ му даде доказателства, че беше Моник.

— Ники? — На вратата стоеше Аби, явно озадачена от новата наредба в стаята. — Ъ-ъ, имаш посетител. Дошъл е да те види преподобният Байърз.

Дру се намираше край изкуственото езеро. Оглеждаше насипа и преценяваше дали щеше да поддаде, когато чу конски тропот. Откъсна се от заниманието си, заслуша се и определи, че конникът е спрял пред къщата. Прояви любопитство, пресече пътя и тръгна към дома, но след като взе последния завой, разпозна коня, вързан отпред. „Байърз — помисли си с изблик на неприязън. — Какво ли смята да направи сега този превзет шавливец?“

„Нищо добро“ — отговори си сам, когато забеляза и втория кон. Познаваше този светлокафяв жребец.

Байърз идваше за втори път и отново не беше сам. Сега беше довел шерифа.

С пресъхнало гърло Моника заслиза надолу по стълбата, за да посрещне посетителя. Но какъв гост можеше да бъде той? Този човек явно не правеше опит за социален контакт.