Читать «Вкусът на Рая» онлайн - страница 136

— Повярвай ми — скара й се вместо това, — няма да се повтори.

Остана безмълвна, придърпа одеялото до брадичката си и се обърна с лице към стената — все едно му беше казала да си върви.

Той излезе, но остана с неприятно, парещо чувство. Съзнаваше, че бърка, задето я обвиняваше безпричинно и немотивирано. Трябваше да търси вината единствено в своите нужди и вътрешни пориви.

Но не го направи. Не можеше. Беше разкъсан между работата си на плантацията, растящите нужди на децата и греховете си от миналото — в никакъв случай не биваше да се влюбва в жена си.

Моник

Април 1864

Взирам се в заключената врата с желание да видя Рейчъл отново, тъй като тя е единствената ми надежда да се измъкна оттук.

Днес Робърт и аз се скарахме страхотно. Отвращава ме, когато е пиян, а за нещастие още веднъж направих грешката да му покажа, че съм недоволна от него. Толкова е ядосан, че се опасявам, че няма никога да ме освободи от тази стая.

За всичко е виновен Стивън. Опако дете, хиляди пъти съм му казвала да не играе с брат си в покоите ми. Днес обаче не ми се подчини от злоба. Хвана ме предизвикателно за ръката, за да ме спре, когато исках да напъхам Андрю в гардероба. Изкрещях му с все сили, но на Стивън не му мигна и окото. Ударих го по лицето с четката си за коса, но не проля дори една сълза.

— Инатлия си като баща си — побеснях. — Дру ми се присмива по същия обиден за мен начин.

— Чичо Дру не ми е баща — изплю в лицето ми.

— Не е ли? Я се погледни в огледалото! Преброй на пръстите си! Какво мислиш означава, че си се родил осем месеца, след като се оженихме с Робърт?

Бях щастлива да видя как съмнението изгрява на лицето му. Но удоволствието ми не трая дълго. Щом вдигнах поглед, съзрях, че Робърт стоеше на прага и ни слушаше, беше величав в своя гняв.

Заповяда на момчето да излезе и започна да се приближава толкова бавно, че сърцето ми имаше време да слезе чак до петите. „Ще ме убие“ — помислих си, но той се олюля, спъна се в табуретката ми за крака и изгуби равновесие. Успокоих се, представляваше непохватно нищожество, пиян глупак.

— Погледни се на какво приличаш — присмях му се. — Дори не можеш да стоиш прав. Безценният ти Стивън е щастливец, че няма да се обръща със „Сър!“ към едно толкова трогателно подобие на мъж.

Тогава се надигна и се приближи. Удари ми такъв шамар, че се намерих на пода.

— Уличница! — изля гнева си. — С родния ми брат ли си ми изневерила?

— Той е повече мъж, отколкото ти би могъл някога да бъдеш — изкрещях му. — А какво е това „повече“ — можеш да се досетиш.

С удоволствие наблюдавах как думите ми го засегнаха и очите му се замъглиха от обида. Не мисля, че някога е изглеждал повече паднал духом.

Но не ми позволи да вкуся от сладостта на победата си. Със злобна усмивка ми съобщи, че отсега нататък ще ям сама в стаята си. Всъщност, нямало да излизам от нея. Само господ знаел чий живот съм щяла още да съсипя, ако ми позволял да изляза на свобода.