Читать «Вкусът на Рая» онлайн - страница 133

— Тя ли ти каза? — попита ужасена.

Той кимна за втори път.

— Отначало не й вярвах. Поне докато не я чух да го казва на татко. Караха се заради това, че ни заключваше в гардероба, и мама му каза: „Какво те интересува, щом не е твой син?“ Все още не можех да повярвам, но видях лицето му. Повярва, следователно беше истина.

Замълча, гласът му затрепери.

— Не зная защо го наричам „татко“. Предполагам, че е по-правилно да го споменавам с „чичо Робърт“.

— О, не! Бил е твой баща във всяко едно отношение.

— Но не и след това. После даже не ме погледна.

Моника не можа да се сдържи, сграбчи го в обятията си и го притисна силно. Бедното дете страдаше, без да се оплаква, пренебрегнато от хората, които най-много обичаше. Намрази Моник. От всичко, което тази жена беше направила, най-голямото й престъпление бе да открадне бащата на детето.

Погали го по косата и се зарече, че ще намери начин да компенсира страданията му. Стивън стоеше наежен, но не направи опит да се отскубне. Тя се надяваше, че започваше да й вярва.

— Майка ти е била… в затруднено положение — продължи предпазливо. — И баща ти е имал проблеми, но не мисля, че са искали да те наранят. Животът ги е принудил, а те са били заслепени и не са знаели какво вършат.

— Но мама знаеше.

Не го поправи. Вероятно не грешеше и имаше основания за мъчителните чувства.

— Е, добре, мама е изчезнала и само ако си помислиш, излиза, че си късметлия. Имаш двама татковци, единият е още тук. Дру много те обича. Може би двамата трябва да разисквате този проблем. Най-напред аз ще поговоря с него и ще го подготвя, за да не бъде толкова шокиран…

— Не. — Стивън се дръпна и поклати глава. — Ако чуе от теб, ще се ядоса още повече.

Тъжно наистина, вероятно беше прав. Измина доста време, но съпругът й все още виждаше в нея предишната Моник.

— Освен това искам да му кажа сам — като мъж с мъж.

Неотстъпчив, независим — толкова много приличаше на баща си. Щом настояваше, тя трябваше да се съгласи, но предпочиташе да стои наблизо в случай, че се нуждаеше от подкрепа.

— Много добре — въздъхна. — Но запомни, може и да не съм истинската ти майка, но ще се застъпвам за теб — сега и завинаги.

Прегърна я толкова прочувствено, че щеше да го обиди ако не му отвърнеше със същото.

— Ти си истинската ми майка — заяви й, преди да избяга, — във всяко едно отношение.

Моника се загледа след него — той не грешеше, беше готова да го закриля с див, първичен инстинкт. Беше майка му — истинска лъвица, готова да разкъса всекиго, включително и Моник, ако някой дръзнеше още веднъж да нарани момчето или другите деца.

Дру мислено се извини на Аби и остави чинията си в кухненската мивка. Днес беше капнал от умора и не можеше дори да си измие чинията.

Пресече черния път, изу си ботушите и се изкачи по външната стълба към верандата на втория етаж. Напредваше тихо и бързо с надеждата да не събуди някого. След малко с нетърпение щеше да се хвърли в леглото.

Разкопча ризата си, без да спира, извади я от панталона и я съблече. Зави зад ъгъла и видя, че не е сам. На не повече от три метра Ники стоеше до перилата и се взираше надолу.