Читать «Вкусът на Рая» онлайн - страница 132

Стивън и Андрю заведоха Моника до открития заден двор, за да й покажат завършената клетка на крал Артур. Тя я разгледа и остана възхитена.

— Сами ли я направихте, момчета?

Андрю кимна ентусиазирано, но Стивън само сви рамене. Беше проявил сръчност, но не се похвали, стоеше наежен и настрани. Чакаше да чуе мнението й, сякаш беше въпрос на живот и смърт. На нея никога, не бе й се искало повече да го прегърне.

— Хитро измайсторена — продължи. — Харесва ми, че сте я разделили на две отделни части.

— Едната е тронната зала — намеси се Андрю. — Виждаш ли листото от лилия? Сложихме го по идея на Стивън. Всъщност — додаде с глуповата усмивка, — той направи цялата клетка, а аз само му донесох дъски и пирони.

— И ти работи с чука — не пропусна да отбележи тихо брат му.

— И двамата сте свършили отлична работа. Никога не съм виждала по-добре забити пирони. — Усмихна им се.

Андрю засия, а Стивън едва удържа усмивката си.

— А дали… е така добра като старата клетка на Андрю?

Стивън изгаряше от нетърпение, а Моника не можа да сдържи възторга си.

— Във всяко отношение. Ако не знаех за предишната, щях да се закълна, че ти и чичо ти Дру сте партньори в клеткостроенето. Много би ви подхождала фирма с име „Самнър и Самнър“ или още по-добре.

— „Дру Самнър и син“.

Андрю я изгледа с нескрита изненада.

— Значи знаеш?

— За какво?

— За Стивън и чичо Дру.

Тонът му беше съвсем естествен и Моника нямаше да му обърне внимание, ако брат му не го бе скастрил със свирепа физиономия.

— Трай си! — сряза го Стивън.

— Но тя е Ники! — запротестира Андрю и се озадачи. — Нали я чу? Вече знае.

Моника не знаеше, но като размисли, си каза: „Защо не!“. Погледите и държанието им показваха, че не можеше да не са излети от един и същи калъп.

— Андрю, защо вече не сложиш крал Артур в двореца? — каза му отмерено и кимна към клетката.

— Междувременно брат ти и аз ще се поразходим. — Стивън се дръпна, но тя добави: — Моля те!

Въпреки че и двамата не се почувстваха особено щастливи, Стивън я придружи. Моника замълча продължително, за да подбере най-внимателните думи и да му даде възможност да се отпусне. Странно, но никога не се беше съмнявала, че Дру е бащата на Стивън. Можеше само да подозира как момчето беше открило тази тайна.

Спряха до великолепен дъб, облегна се на дебелия му ствол, обърна се с лице към него и започна внимателно:

— Зная, че да се говори на тази тема е прекалено лично и може би — болезнено, но се нуждая от помощта ти. Има толкова много неизвестни неща около мен, че вече се страхувам за всяка своя дума или жест — да не извърша нещо погрешно. Колкото повече познания имам, толкова по-малка е вероятността да нараня някого, без да искам. Разбираш ме, нали?

Той кимна с глава.

— Мисля, че нямам нищо против да поговорим. — Какъв ужасен товар носеше момчето. Нищо чудно, че се държеше непрекъснато сериозно.

— Би ли ми казал как разбра?

— От мама.