Читать «Вкусът на Рая» онлайн - страница 127

— Не съм дошла да те мъмря, Джаспър, а да се убедя, че Седи е на сигурно място. Децата ми казаха, че Рейчъл била идвала.

Той зарея поглед в далечината и замачка шапката в ръце.

— Каква е целта й, Джаспър? Защо проявява такъв интерес към синовете ти?

— Заради вуду. Две бебета усилват два пъти магията.

Звучеше простичко, но Рейчъл не се занимаваше само с вадене на малки зайчета от цилиндъра на някой маг.

— Кога ще престане?

— Не, мадам, няма да спре.

— В такъв случай семейството ти трябва да се премести по-близо до голямата къща.

— Там ли? — Беше толкова изумен, че за малко да изпусне шапката си. — Ние не можем да живеем с вас, белите хора.

Моника все забравяше, че тук беше селският Юг и че движението на чернокожите още не бе възникнало.

— Добре тогава, използвайте гарсониерата. Наблизо е, има шест стаи, поне една или две ще бъдат подходящи за семейството ти.

— Но имате гост, който живее там.

— Дарси няма да има нищо против, освен това скоро си заминава. Моля те, Джаспър, нека преместим семейството ти там. Ще спя по-добре, ако зная, че Седи и двете бебета са на сигурно място.

Той кимна, явно мислеше по същия начин.

— Откровено казано, ще ти бъда много задължен, мисис Ники. Ще го направя, само ако си сигурна, че господарят Дру ще одобри.

Тя му отвърна: „Да, разбира се, че няма да има нищо против“, но вътрешно я загложди съмнението, че може и да не се съгласи само защото инициативата идваше от нейна страна.

Докато преместваха семейството на Джаспър, тя си мислеше непрекъснато за прекарания следобед, за усмивката и смеха на Дру и дори започна да се надява, че имат някакъв шанс за бъдещ съвместен живот. Поне докато наблизо не се случи преподобният Байърз.

Случайно ли беше появяването му? Може би да, що се отнася до пътуването в един и същи параход, но омразният човек явно я беше дебнал, тъй като в момента, когато Дру я остави сама, той се бе спуснал върху нея както пернат хищник над плячка.

Още я побиваха тръпки при спомена за неговите пръсти, подобни на нокти, които се впиха около китката й.

— Дру Самнър — изсъска в ухото й — е един мухльо, за когото си се омъжила.

Тя се дръпна, без да крие отвращението си към него, и изтърва, че Дру бил два пъти повече мъж, отколкото той можел някога да бъде.

Тогава той позеленя от злоба и започна да й опява колко неспособна майка била с такъв висок глас, че всички се обърнаха да ги слушат. Този път нямало да се задоволи само с това да отведе децата, но щял да я прати в затвора заради убийство.

Тя поклати невярващо глава, но той я заплаши ядосано с пръст:

— Не си мисли, че съпругът ти ще те спаси — беше й хвърлил тези думи в лицето, — особено щом жертвата е брат му.

— Не, невъзможно — отговори тя.

Оттогава непрекъснато си мислеше: „Боже мой, какво ли е направила Моник?“

Обмисляше различни варианти и преглъщаше мъчително. Какво щеше да стане, ако Байърз имаше доказателства и се обърнеше към властите?