Читать «Вкусът на Рая» онлайн - страница 125

— Не. — Тя поклати глава. — Моля те, остави нещата както са.

— Какво ти каза?

— О, нищо… — Но не го погледна в очите. — Избърбори някакви глупости за това, че съм била неспособна майка. И може би е прав. Не трябваше да оставям сами децата днес.

Напрежението на Дру спадна. Възнамеряваше да се хвърли като рицар да я спасява. Сконфузен от намеренията си й отговори по-остро, отколкото беше необходимо.

— Те не са малки, могат известно време и без теб. Не можеш да бдиш над тях ден и нощ.

— Зная. Но ме мъчи едно чувство… — прекъсна насред дума и сви рамене. — Прав си. Постъпвам глупаво. Не мога да предвиждам бъдещето. Предполагам, че само много ми липсват.

— Почти пристигнахме. След няколко минути ще се видите и лично ще се убедиш, че всички са живи и здрави.

Тя изпадна в мълчание и отпиваше от напитката си, а Дру шареше с очи, търсейки Байърз. Червеят беше изпълзял от дупката си, мислейки, че няма да бъде възпрепятстван, но се скри пак под земята, щом видя, че среща съпротива. „Някой ден много скоро — закле се Дру — ще науча преподобния да не тормози жена ми.“

Откъде се бяха взели тези защитни чувства спрямо нея?

В крайна сметка Дру остана доволен от пристигането им в Ривърз Едж, тъй като разсея мислите си. Както беше предсказал, децата ги чакаха и им махаха неистово. Дру трябваше да следва Ники, която се бе приготвила да слезе много преди корабът да акостира. Трите деца щяха да я изядат, когато тя стъпи на кея.

Дру се почувства като натрапник и стоеше настрана, докато те се прегръщаха и целуваха. Обзе го съмнението, че ако беше паднал в реката, никой нямаше да забележи.

— А какво прави този тук? — попита внезапно Елизабет.

Дру проследи изпънатия й пръст и видя Байърз, който ги гледаше втренчено от горната палуба.

— Няма да остане с нас — отговори й Ники, но въпреки това притисна детето до себе си. — Виждаш ли? Корабът го отнася надалеч.

Независимо от това децата се скупчиха около нея, сякаш се обединиха, за да я защитят. Още веднъж Дру се почувства излишен.

— Ако някой се нуждае от мен — каза с груб глас, — ще бъда на полето.

Ники го погледна с изненада.

— Много е късно. Наистина можеш…

— Пиесата свърши, време е за работа.

— Разбирам.

Само един Господ знаеше дали наистина го разбира, иначе щеше да знае колко много му се искаше да бъде оплетен отново в нейната магия. „Убеди ме да остана — молеше я мислено. — Направи така, че да се отдам на нуждата си да почувствам тялото ти силно притиснато към моето.“

Но проклятието на логиката и здравия разум тегнеше над него и той отмести поглед, преди големите й, воднисти очи да го обезкуражат окончателно. „Това е Моник — напомни си той, — жената, която владее изкуството да използва сладострастието ми срещу мен самия.“

Ядосан, той се обърна, само за да се спъне в нещо, забравено на пътя. Наведе се, за да го вдигне и видя, че е дамската й чанта.

— Какво си направила? — попита, мислейки на глас. — Тази сутрин беше значително по-тежка.

— А, нищо — отговори му прибързано тя, пристъпи и я грабна от ръцете му.