Читать «Вкусът на Рая» онлайн - страница 126

— Беше издута. Притискаше я до себе си, не се отделяше от нея, но чак сега се сещам, че този следобед… — не й обърна никакво внимание. — „Разбира се, че не. Беше заета да флиртува с мен и да ми измъква информация с широко отворени, невинни очи.“

— Нищо не е станало — повтори тя, но без да го погледне в очите. — Трябва да си сбъркал.

Разбра, че крие нещо от него, в противен случай не би била толкова развълнувана. Дру опита да се пребори с обзелото го разочарование и отвращение към себе си, но трябваше да признае, че тя пак беше постигнала своето. Но този път не само й бе позволил, но дори я беше поощрил да го направи на глупак. Приятният разговор, предложението й да му помогне — всичко е било само игра. Още една илюзия, предназначена да му отвлече вниманието от нещо по-важно.

— Права си — промълви, като си тръгваше, — заблудил съм се твърде много.

Моника гледаше след него със свито сърце. Разбра, че не й вярваше, но как можеше да му обясни какво е направила със скъпоценните камъни? По време на разговора, който проведоха, й се искаше повече от всякога да му помогне с нещо, но той нямаше да приеме и пукнат цент от нея.

Особено ако узнаеше това, което току-що й бе казал преподобният Байърз.

— Ники — запита Мъничето до нея, — може ли Седи да дойде да живее в голямата къща?

Смутена, забравила за момент децата, тя се обърна към Стивън за обяснение.

— Отидохме да видим близнаците — започна той. — Мъничето пощуря, като ги видя. Мисля, че ще одобриш, че бяхме с нея. И по-добре, че отидохме заедно, защото и Рейчъл дойде там.

— Опита се да открадне бебетата — извика Мъничето. — Каза, че ще ни види сметката, ако продължаваме да й се мотаем в краката.

— Боже господи!

— Но тя не ни направи нищо — успокои я Стивън, чувствайки се отговорен, като най-възрастен. — Рейчъл се страхува от чичо Дру. Освен това по едно време пристигна Джаспър и й каза да се пръждосва от очите му.

— Но той не може непрекъснато да стои там — започна да приглася и Андрю. — Докато той помага на чичо Дру, Седи трябва да бъде на сигурно място.

Моника изправи рамене.

— Вие тримата вървете в къщи, а аз ще видя какво мога да направя.

— Идваме с теб — заяви Стивън.

— Не. — Моника погледна многозначително сестричката му. — По-добре е да свърша това сама.

— Ако и ние присъстваме и можем да кажем на чичо Дру какво се е случило, Рейчъл няма да посмее да ти направи нищо. — Стивън замълча за момент, избра по-застрашителен тон, сякаш за да я убеди, че Рейчъл няма други намерения, освен да й направи нещо лошо. — Идваме — настоя безапелационно той, — независимо дали си съгласна, или не.

Вгледа се в очите на всяко дете и откри същия инат.

— Ще се нуждаеш и от помощта ни — добави Стивън. — Не е така лесно да преместиш Седи и близнаците.

Беше прав от всяка гледна точка.

— Много добре тогава, но само ако обещаете да не се отделяме един от друг.

Тримата закимаха нетърпеливо. Тя ги поведе през горичката към помещенията на робите и видя Джаспър на верандата на лечебницата, който сякаш чакаше помощ от нейде.

— Тъкмо тръгвах, мисис Ники — избърбори бързо той, пресегна се и взе сламената шапка зад него. — Наминах за малко. Ще се върна пак към своите задължения.