Читать «Вкусът на Рая» онлайн - страница 122

— Като например Моника Райън от Ню Йорк?

— Ще направя компромис — каза тя с крива усмивка, — наричай ме Ники.

Прякорът, който й измисли Елизабет, много й подхождаше. Нещо повече — беше я превърнал в нов човек. Дру я разглеждаше внимателно и се опитваше да отгатне какво точно я правеше по-различна днес. Може би липсата на бонето — не беше в стила на Моник да не го носи. Никога не би си позволила слънчевият загар да замени нежния розов цвят на бузите й. Нито пък би допуснала косата й да се изплъзне от кока й. Върху лицето й падаха тънки кичури коса, които отмяташе и сега играеха дяволито, подухвани от бриза.

Сякаш за да подчертае веселата атмосфера, оркестърът от горната палуба подкара весела мелодия. Дру не разпозна песента, но игривата, запомняща се мелодия хармонираше напълно с усмивката й. Настроението му се повиши и той реши да отговори на закачките й.

— Добре, Ники. За какво ще говорим?

— За глупости. — На лицето му явно се изписа изненада, тъй като тя продължи прибързано. — Например това, което казваш за първи път при запознанство. По-рано никога не са флиртували с мен и бих желала да го изпитам.

— Хайде сега, ти си флиртувала, още откакто си се родила.

— Моник — не аз. Винаги съм била болезнено стеснителна и се срамувах от теглото си. Нямаше момче, което да погледнеше два пъти към мен.

— Може би пиесата, която разиграваш, малко загрубя.

Тя поклати глава.

— Нямаш си представа как изглеждах в другия ми… когато бях малка. Поучаваха ме, че има значение само вътрешната красота, но сега, като се огледам в огледалото и видя прекрасното ми ново лице… Е, зная, че звучи изтъркано, но не мога да не се зарадвам. — Изчерви се. — Не зная защо ти разправям всичко това. Предполагам, че пак се разбъбрих.

— Не.

Говореше смислено. Сякаш се бе целила продължително — така точно порази целта. През целия живот на Дру всеки виждаше само добрата му външност. Робърт постигаше слава и богатство; предназначението на Дру беше да се ожени по сметка, а не да печели пари.

Привличаха го не лицето или тялото на Моник. Дори не я беше забелязал до момента, когато тя не го бе извикала настрана да си поприказват. Това, което го оплете в мрежите й, бе неуловимата грижа, която полагаше за него, което се дължеше на способността й да проникне в душата на човека и да узнае и най-съкровените му желания.

И ето я сега пред него — вършеше същото пак отначало и, Бог да му е на помощ, не желаеше да я спре.

— Предполагам, че е трудно да върнем нашите взаимоотношения до простото флиртуване — усмихна се тя, — особено след като преживяхме нашия „момент на нежност“.

— Предлагаш ми да сложа ръцете си отново на кръста ти?

— Не! — Очите й се разшириха, след това в тях заиграха весели пламъчета. — О, само ме закачаше, нали? Казах ти, че не бях добра в това отношение. Нека да видим, може би трябваше да кажа… — Тя подпря брадичката си и му каза строго: — „Заявявам ви, господин Самнър, че минахте всякакви граници…“