Читать «Вкусът на Рая» онлайн - страница 121

— Да.

— И зная добре, че за теб е непростима загуба да прекараш деня далеч от полето.

— Чудесно! Значи вече знаеш всичко.

— Не съвсем. — Тя се обърна към него.

Зад нея лопатките на колелото пенеха мътната вода, комините бълваха пушек към небето, но Дру виждаше само нея и нейната загриженост.

— Разкажи ми — добави тя нежно, — може би мога да ти помогна.

Не можеше да избере по-лош подход към него. Спомни си деня, когато я хвана, че шпионира, четейки счетоводните му книги.

— Помощ ли? — изръмжа той и сниши глас, тъй като хората се заобръщаха да го погледнат. — Погледни реката, виж колко се е вдигнало нивото й. Ако робите бяха укрепвали брега толкова време, колкото копаха проклетото ти изкуствено езеро, нямаше да има опасност следващият дъжд да ни отнесе. — Сви устни.

— Признаваш поражението си ли?

— Притежавам една първобитна лопата и няколко торби, които мога да напълня с глина. Така че ако не възнамеряваш да покопаеш с лопатата с изнежените си ръце, не ми давай уроци дали да се откажа. Зная какво да правя, когато съм притиснат до стената.

— Но наистина ли няма изход? Може би гледаш прекалено песимистично на нещата.

— А ти всичко в розово ли виждаш? Не разбираш ли, че не само икономиката запада? Целият ни досегашен начин на живот е обречен.

— Тогава да започнем по новому. — Тя вдигна поглед, лицето й беше нежно и молещо. — Това не е първата война, която водиш. Знаеш, че не е нужно да спечелиш всяка битка, за да станеш победител накрая. Не можеш да се откажеш точно сега.

Вътрешно в себе си бе съгласен с всяка нейна дума, но се раздразни, защото го чу от нейните уста.

— Преди време ми каза нещо подобно. „О, Дру — изимитира я той, — някой ден Робърт ще оцени усилията ти.“ Глупак бях, повярвах ти. А ти завъртя опашката си и се ожени за него, а не за мен. Накрая направи така, че брат ми влезе в гроба, без да ми прости.

— Дру…

— Постъпих в армията не по свой избор, Моник. И двамата знаем добре, че трябваше да се махна от къщата, за да бъда далеч от теб.

Настъпи мъчителна тишина. Дру предпочете да не си бе отварял устата. Изля насъбралата му се горчивина, но не му стана по-леко — почувства се само някак си душевно опустошен.

— Войната, затворът, караниците с брат ти — зная, че имаш ужасни спомени — каза му тихо и го погледна в очите. — Но не разбираш ли — трябва да забравим миналото, — само така можем да съградим бъдещето.

— Ние ли?

Тя пое дълбоко дъх, сякаш да почерпи нови сили.

— Не се страхувам от черната работа, а също и Аби, дори и децата. Ние сме едно семейство — трябва да работим заедно.

Защо ли я слушаше, запита се той. Защо все изчакваше с надеждата, че най-после тя ще го убеди за нещо повече?

— Прав си — добави тя, — всичко се е променило. Не можеш ли да приемеш, че и аз съм се изменила — също като всичко останало?

— За една нощ?

Тя заговори бавно, мерейки всяка дума.

— Оправдавам гнева ти към мен, но позволи ми да ти докажа, че не аз съм жената, която мразиш. На първо време просто спри да мислиш за мен като за Моник. Ако трябва да прекараме заедно следобеда, нека да се преструваме, че съм някоя друга — така ще ни е по-приятно.