Читать «Вкусът на Рая» онлайн - страница 118

— Защо мислиш, че ще отида при Аби?

Тя се усмихна:

— Ти си джентълмен. Не можеш да оставиш две дами да се разхождат съвсем сами.

Той кимна и напъха парите в джоба си.

— Не мога да не отбележа, че си изключително щедра. Извинявай, че ти го казвам, но двете дами досега не проявяваха благосклонност към теб.

— Никой не може да ги упрекне. Те си мислят, че съм Моник.

— Не можеш да ги убедиш в обратното, ако ги държиш на тъмно. Нужно е да знаят откъде идват парите. По същите причини трябва да информираш и Дру.

— Знаеш добре, че ще се почувства обиден, ако му помогна зад гърба да се измъкне от беда. Моля те, обещай ми, че няма нищо да му казваш.

Дарси поклати глава, но от печалната му усмивка тя разбра, че е съгласен.

— Освен това — добави тя — помисли какъв герой ще изглеждаш в очите на Аби.

Той се изненада, усмивката му стана глуповата.

— Четат ли се тайни по лицето ми?

— Не мисля, че си й направил дори и намек. Ти си този, който говориш за хора, държани на тъмно. Дори не си й загатнал за своите чувства.

Лицето му потъмня.

— Не мога. Дру е най-добрият ми приятел. Достатъчно трудности среща с възстановяването на имението в обстановката след войната, за да му се случи и американски войник да ухажва сестра му.

— Може би, но смяташ ли да останеш в армията завинаги? Защо не се преместиш тук, за да станеш плантатор? Чух, че имението Бел Монд се продава.

— А избрала ли си вече и сватбения ми костюм?

Този път беше ред на Моника да отвърне с глуповата усмивка.

— Извинявай, но исках само да направя Аби щастлива. Надявам се, поне малко си взел на сериозно това, което ти казах.

— Пазариш се за голяма сделка, мисис Самнър. Може би ти трябваше да говориш със Старгел.

Моника въздъхна.

— Надявам се, че ще изпрати хора навреме. Няма да мога да понеса, ако Дру загуби всичко.

— Не се тревожи. — Стисна ръката й успокояващо. — Скоро пак ще идвам в града и всеки ден ще гоня като хрътка добрия капитан. Между впрочем, време е да се качваш на борда.

Моника погледна в посоката, която й сочеше, и гърлото й се сви. На палубата стоеше Дру, красив и горд, лекият бриз разрошваше косата му и тя хвърляше златисти отблясъци. Зад него се суетяха матросите, докато търкаляха варели и вдигаха щайги, но никой в това меле не успяваше да помръдне Дру от стабилната му стойка. Той гледаше към града с копнеж в очите. „Изглежда самотен — помисли си тя — и неспокоен.“

Погледите им се срещнаха. За момент тя забрави блъсканицата около тях. В съзнанието й съществуваше само Дру и тя трябваше да отиде при него.

Благодари набързо на Дарси и забърза към парахода. Доближи се към мъжа, който по стечение на обстоятелствата беше неин съпруг, и му се усмихна нерешително и свенливо.

Усмивката му веднага угасна и той демонстративно отмести поглед.

Тя се закова на място, излъгана в очакванията си, породени от погледа му. Явно беше, че й се подиграва и предпочита да остане сам, отколкото да прекара дори и малко време с нея.

Тя прехапа долната си устна, заби поглед в палубата и изтича към противоположния край на кораба.