Читать «Вкусът на Рая» онлайн - страница 116

— Принадлежат на имението — отвърна твърдо Моника. — Моник ги е взела, а сега аз ги връщам. — Поколеба се. — Ако не възразяваш, предпочитам да не казваш на Дру и за бижутата. Знаеш колко горд може да бъде и предпочитам да не рискувам с това, че няма да приеме парите. По-добре е да внесеш получената сума направо по банковата му сметка.

— Нищо ли не желаеш за себе си?

— Не. Е, може би достатъчно, за да си върна пръстена.

— А, да, пръстенът. Все още не си ми обяснила предназначението му.

Но тя нямаше и такова желание. Да говори за пръстена означаваше да признае силата му. Не харесваше спомените за сребърните змии, дебнещи някоя нищо неподозираща жертва в заложната къща.

— Това е само една семейна наследствена вещ — каза му безгрижно, доволна, че той не докосваше ръката й.

— Страхотна семейна реликва, която струва шестдесет и пет долара.

— Така беше, наистина.

Колата спря и изведнъж Моника схвана, че вече са пристигнали на местоназначението си.

— По-добре е веднага да вляза — каза Дарси и скочи долу. — Искам да оставя ценностите ти на сигурно място.

Моника погледна двуетажната сграда, дървените й стени с релефна мазилка, наподобяваща мрамор, и й се стори, че още веднъж се е пренесла във времето. Намираха се в тази част на града, където имаше повече американци и бизнесмени и която беше по-представителна от старинната Вю Каре.

Като че ли обстановката промени настроението на Дарси и той стана делови. Помогна й да слезе и я придружи до една сенчеста пейка, потупа джоба си и обеща да не се бави.

Следващият половин час измина, докато Моника седеше и наблюдаваше минувачите около нея и се учудваше колко беше привикнала на живота си в миналото. Вече не се нуждаеше от леките коли, автобусите и пронизителните сирени.

Като че ли времето бе спряло за нея, въпреки че усещаше същия ритъм на града.

Когато преценяваше нещата от гледната точка на бъдещето, стори й се, че е започнало формирането на новия облик. Европейската практичност воюваше с африканските легенди, южняшкото благоприличие — с прибързаността на янките. Всички се бореха за място под слънцето, омесваха се и ставаха такива, каквито неписаните закони им повеляваха. Както и в Ню Йорк, всяка култура привнасяше нещо към нарастващата социална енергия, но за разлика от Севера нямаше и сянка от бързане. Животът течеше като реката, върху чиито брегове беше построен градът, хората намираха задоволство от посоката, към която ги влечеше, и всяко нещо с времето щеше да си дойде на мястото.

Може би грешеше, като считаше за признак на поражение напуканата фасада на френската щабквартира. Независимо какво се случваше — американска окупация или рецесия на петролната промишленост — нищо не беше в състояние да сложи траен отпечатък върху облика на града. „Свиквай с несгодите — като че ли й казваше с насмешка Ню Орлийнз. — Изчакай търпеливо и вечната река ще докара неусетно по-добри времена.“

Чу познат глас, вдигна поглед и забеляза Сара Джейн да се разхожда с Аби. И двете не бяха доволни, че я видяха, очевидно търсеха някого друг.