Читать «Вкусът на Рая» онлайн - страница 101

— Няма нищо. Аз не съм твоята господарка. Само приличам на нея. Моля те, нека ти помогна.

Жената се обърка, но тогава дойде следващият силен спазъм, който я направи безчувствена към всичко останало. Моника страдаше заедно с нея и се чудеше как, по дяволите, щяха да извадят детето.

Но ако проявеше страх или съмнение, нямаше да й помогне с нищо.

— Няма да те оставя, докато не се роди бебето — каза тя с изкуствено приповдигнат тон, искаше с многото приказки да отвлече вниманието й от болките. — По-добре е да свикнеш с мен. Казвам се Моника Райън, между впрочем. Може би по-добре е, ако и аз знам твоето име.

Жената не отговори. Стисна ръката на Моника така, че чак пръстите я заболяха, и се напрегна при новата контракция. Моника продължи да й приказва.

— Мисля, че най-напред трябва да се разположиш удобно. Хайде да проверим дали можеш да се движиш дотолкова, че да се качиш на онова легло.

Чернокожата се придвижи вдървено, като позволи на Моника да й помогне и да я подпре с възглавници в леглото. Изглеждаше, че няма сериозни наранявания. Пациентката беше устроена, но Моника нямаше представа какво трябва да върши по-нататък.

Във филмите беше видяла, че се суетят наоколо, кипват вода. Забеляза глинена кана и купа върху масата, но нямаше време и вода можеше да стопли само с микровълнова фурна — контракциите следваха по-често от минута.

— Хвани ръката ми — предложи тя, когато жената изпъшка отново. — Хайде, напъни се с всички сили. Двете заедно ще изкараме бебето на бял свят. Само след няколко минути ще можеш да го държиш в ръцете си.

Бедната жена я гледаше с изцъклени очи, лежеше по гръб, изтощена от усилията. Моника усети лепкав страх, като си помисли за възможните усложнения. По телевизията винаги показваха седалищни раждания, при които трябваше да се достигне плодът и да се завърти. Жената беше дребна, какво щеше да стане, ако бебето се окажеше прекалено голямо за родовия й канал? Нямаше време за избор.

— О’кей, нека направим така — каза на пациентката си, като се надяваше това да прозвучи по-убедително, отколкото всъщност беше. — Опитай да се преместиш до края на леглото. — Пусна ръката й и коленичи.

— Точно така, продължавай все така и викай, продери си дробовете — зная, че помага. Напъни се, за да мога да хвана това малко… О, виждам го. Показа се главичката му.

Моника се зарадва на тъмното кичурче коса и започна да бръщолеви глупости:

— Точно така. Хайде, избутай го към мен. Излиза. О, да, избутай му главичката навън.

Видя най-напред раменцата му, а след това и телцето му, накрая с последния напън в ръцете й падна безценното съкровище. Залюля нежно и с благоговение бебето, съзнавайки нищожеството на собствените си усилия, сравнени с невижданото чудо, което държеше в ръцете си.

При това и доста мръсно. Сети се, че трябва да го почисти.

— Шляпни го по дупето — прошепна слабо жената — трябва да започне да диша.

Моника погледна пациентката си с ужас.

— Да го шляпна ли? — попита, тъй като възприе като жестокост края на и без това мъчителното израждане.

— Ето така, дай на мен. — Дру се показа на прага и застана до нея. — Освен ако не искаш да приложиш своето ЖСП отново.