Читать «Последната енциклопедия» онлайн - страница 35

Дъхът му спря. Очите му казваха, че това е само видимо копие, ала то дотолкова отговаряше на истинското, че той се стресна. Протегна ръка към ръба на каменното изображение и пръстите му го известиха за гладка студена повърхност — истинско усещане за камък. С цялото си присъщо чувство за поезия, което винаги бе съществувало у него, и от всички други епитафии, Хал винаги бе отеквал вътрешно най-вече на тази — епитафията, която Стивънсън бе написал за самия себе си за времето, когато ще бъде положен в черковния двор.

Хал се опита да разчете изсечените в камъка редове букви, ала те се размазаха пред очите му. Нямаше значение. Той ги знаеше и без да ги вижда:

„Под звездните просторни небеса,

гроб изкопай да сложа телеса.

Живях аз весел, умирам с веселба

и сам ще полегна ведно със завета:

На камъка ти издълбай стиховете:

Гдето жадуваше, легнал е — ето,

морякът се върна у дома от морето,

а вкъщи от хълма се върна ловецът.“

Недостижимите слова отново събудиха у него спомена за тримата мъже, които бяха умрели на терасата и разпалиха в гърдите му толкова остра болка, че за секунда-две му се стори, че няма да може да я понесе. Извърна се встрани от камъка и Аджийла и застана, без да вижда нищо, докато не почувства дланта й на рамото си.

— Съжалявам — рече тя, — но ти помоли…

Гласът й бе мек, а докосването до рамото му — така леко, че той едва го долавяше, ала двете заедно изплетоха едно въже, с което той още веднъж успя да се изтегли от парещата болка на личната си загуба.

— Погледни — каза тя. — Имам още нещо за теб. Погледни!

Той се извърна неохотно и видя пред себе си бронзова скулптура, която нямаше и двадесет сантиметра височина. Беше статуя на еднорог, застанал на малка ивица земя, откъдето близо до нозете му никнеха неразцъфнали рози. Гърбът му беше извит, опашката описваше изящен кръг, гривата му се развяваше, а главата бе вдигната закачливо. Очите му имаха невероятно изражение, а устата бе така извита, сякаш се присмиваше на света.

Това беше „Смеещият се еднорог“ на Дарлин Колтрейн. Беше непобедим, лукав, конте и красив. Животът и радостта напираха и бликаха от него във всички посоки.

Не бе възможно такава болка и радост да заемат едно и също място и след малко болката започна да изтича от Хал. Без да иска, той се усмихна на еднорога и бе почти убеден, че в отговор той също ще му се усмихне.

— Имате ли оригиналите на някои от тези факсимилета? — запита той Аджийла.

— Някои — отговори тя. — Съществува проблем с наличния складов обем, а да не говорим, че такива неща не мога да се купят на кредит. Това, с което разполагаме в повечето случаи ни е било подарено.

— А този? — попита той, сочейки „Смеещият се еднорог“.

— Струва ми се… да, струва ми се, че този го притежаваме — рече тя.

— Може ли да го видя? Бих искал наистина да го докосна.

Тя се поколеба, а сетне бавно, но решително завъртя глава.

— Съжалявам — каза. — Никой не пипа оригиналите, освен регистраторите… и Там. — И му се усмихна. — Ако някога се добереш до директорския пост, можеш да го държиш на бюрото си, ако желаеш.