Читать «Последната енциклопедия» онлайн

Гордън Диксън

Последната енциклопедия

„Последната енциклопедия“, както и целият цикъл „Дорсай“, от който тя е част, се посвещават на моята майка, Мод Форд Диксън, която за деветдесет и пет години по свой собствен начин постигна далеч по-велики неща.

Първа глава

Полегатата светлина на деня, падаща върху страницата с поемата на Алфред Нойс, която Уолтър Наставника четеше, изведнъж помръкна. Сякаш нещо голямо бе затулило лицето на късното следобедно слънце, което пращаше косо лъчите си през прозореца на библиотеката до него. Ала когато Уолтър вдигна очи, звездата на Земята светеше, ярка и кръгла, на небето. Нямаше никакъв облак.

Той се начумери, остави настрани древния том и бръкна във вече старомодните си марански одежди и извади малко прозрачно кубче. То бе пълно с течност, в която обикновено плаваше тънка розова ивица от полужива тъкан. Преди четиринадесет години му го бяха изпратили тук, на Земята, останките от старата Отцепена култура на мъжете и жените от Мара — планетата, която заедно с Култис съставляваше двата Екзотични свята. Колкото и пъти през всички тия години той я погледнеше, ивицата оставаше една и съща. Сега обаче Уолтър видя, че тя лежи спаружена, почерняла и сгърчена, сякаш обгорена, на дъното на течността, която я заобикаляше. И от намека, който се съдържаше в това, някак хладнокръвно и като нещо почти очаквано от известно време, му хрумна, че часът на смъртта му е настъпил.

Той остави кубчето настрани и чевръсто се изправи на крака. На деветдесет и две все още беше висок, сух и деен. Само че той не знаеше колко време се е смалявал животомерът, нито пък колко време му остава. Ето защо мина бързо през библиотеката и излезе през един висок френски прозорец върху настланата с плочи тераса. Тя бе обградена от двата края с пищно разцъфтели люляци и се издигаше на дванайсет метра над дългото половин миля езеро, заобиколено от всички страни от имението Мейн.

На терасата, разтворил широко крака и скръстил големите си ръце на гърдите, стоеше Малачи Насуно — дорсай и бивш офицер, а сега преподавател като Уолтър. Той наблюдаваше едно тънкостенно пластмасово кану и гребеца в него, който идваше към къщата. Беше почти залез. Слънцето бързо се спускаше зад острите върхове на Сауочката верига от Скалистите планини, които ги заобикаляха, и хвърляше откъм оттатъшния край на езерото все по-голяма сянка върху него. Гребецът се надпреварваше със сянката, като се движеше малко пред ръба й по тъмносинята вода.

Без да губи време, Уолтър се забърза към пилона в края на терасата. Отвърза кордата, която — гъвкава и нагрята от слънцето — пробяга по пръстите му, като леко ги опари, и знамето с герба на излитащ от гора ястреб, изпърпори надолу към настилката на терасата.

На езерото ярко огряното от слънцето весло на кануиста плесна още веднъж и замря. Енергичната фигура изчезна през борда. Миг по-късно самото кану се наклони, напълни се с вода и потъна, сякаш го бяха разпорили отдолу и придърпали от дълбочините. Секунда по-късно напредващата по водата сянка на мрака покри мястото, където бе стоял съдът.