Читать «Неочакваният гост» онлайн - страница 46

Фарър й обърна гръб и ядно извика:

— За Бога, не е възможно да се разбере, ако не сме честни един към друг!

Лора беше вече отчаяна, когато, стараейки се да не вика, произнесе ясно и отчетливо:

— Не съм го застреляла и ти го знаеш!

Настъпи тишина. Джулиън Фарър бавно се извърна, за да я погледне.

— Тогава кой? — попита той. Внезапно осъзнал думите й, той добави — Лора! Нима искаш да кажеш, че аз съм го застрелял?

За миг те останаха безмълвни, гледайки се един друг. Тогава Лора каза:

— Аз чух изстрела, Джулиън! — Тя пое дълбоко дъх, преди да продължи: — Чух изстрела, а след това и как се отдалечаваш по пътечката. Слязох долу и го намерих… мъртъв.

След известно време Фарър тихо каза:

— Не съм го застрелял аз, Лора.

Той впери поглед в небето, сякаш търсеше някакво решение или отговор и после втренчено я погледна.

— Дойдох да се видя с Ричард — обясни Фарър — и да му кажа, че след изборите ще трябва да се споразумеем за развод. Чух изстрел точно преди да вляза при него. Реших, че пак се е разгърмял както обикновено. Влязох вътре и го намерих мъртъв. Беше още топъл.

Сега вече Лора изглеждаше силно озадачена.

— Топъл? — повтори тя.

— Убит само преди минута-две — каза Фарър. — Разбира се, реших, че си го застреляла ти. Кой друг би могъл да го направи?

— Не разбирам — прошепна Лора.

— Предполагам… предполагам, че би могло да е самоубийство — започна Фарър, но тя го прекъсна:

— Не, не би могло, защото… — тя спря, тъй й двамата чуха долитащите откъм къщата възбудени викове на Жан.

Глава четиринадесета

Джулиън Фарър и Лора се затичаха към къщата и почти се сблъскаха с Жан, който се показа през стъклената врата.

— Лора — извика той, когато тя нежно, но твърдо го избута обратно в кабинета. — Лора, понеже Ричард вече е мъртъв, всичките му пистолети, пушки и вещи ми принадлежат, нали? Имам предвид, че аз съм негов брат и съм следващият по ред мъж в семейството.

Джулиън Фарър ги последва в стаята, вяло се насочи към креслото и приседна на една от страничните облегалки, а в това време Лора се опитваше да успокои Жан, който сега започна да капризничи.

— Бени няма да ми даде пушките му. Тя ги е заключила в един шкаф ей там. — Той махна неопределено към вратата. — Но те са си мои. Аз имам право над тях. Кажи й да ми даде ключа!

— Слушай, Жан, миличък — започна Лора.

Жан обаче не се остави да го прекъсват.

Той бързо отиде до вратата, после се върна обратно и извика:

— Тя се държи с мен като с дете! Имам предвид Бени. Всички се държат с мен като с дете. Но аз не съм дете. Аз съм мъж. На деветнадесет години съм. Почти съм пълнолетен! — Той застана на вратата с разперени ръце, сякаш за да запази оръжията само за себе си. — Всичките спортни принадлежности на Ричард ми принадлежат. Ще правя, както правеше Ричард. Ще стрелям по катерички, птички и котки! — Той истерично се изсмя. — Мога също да стрелям и по хора, ако не ми харесат.

— Не бива да се вълнуваш прекалено много, Жан! — предупреди го Лора.