Читать «Неочакваният гост» онлайн - страница 45

Агата Кристи

— Мили Боже! — извика отвратен Фарър и се отдръпна от нея. — И тогава ти си успяла някак да го убедиш…

— По-скоро той ме убеди — прошепна тъжно Лора. После се приближи до него. — О, Джулиън… — започна тя и вдигна ръце, за да го прегърне, но той леко я отблъсна.

— Казах ти, че ще направя всичко, което е по силите ми — увери я той. — Не мисли, че няма, но…

Лора спокойно го погледна.

— Ти си се променил — тихо каза тя.

— Съжалявам, но не мога да изпитвам предишните чувства — призна Фарър безпомощно. — След всичко, което се случи… просто не мога да изпитвам предишните чувства.

— А аз мога — увери го Лора. — Или поне си мисля, че мога. Без значение какво си направил, Джулиън, винаги ще изпитвам същите чувства.

— Нашите чувства в момента са без значение — каза Фарър. — Трябва да се ограничим само с фактите.

Лора го погледна.

— Знам — каза тя. — Казах на Старкуедър, че аз… разбираш ли… че аз съм го направила.

Фарър я погледна невярващо.

— Ти си казала това на Старкуедър?

— Да.

— И той прие да ти помогне? Той… един непознат? Сигурно е луд!

Засегната Лора рязко отговори:

— Мисля, че може и да не е съвсем с всичкия си, но поне се опита да ме успокои.

— Така значи! Никой мъж не може да ти устои! — извика гневно Фарър. — Така ли? — Той се отдръпна от нея, но после пак се обърна, за да я погледне. — Все едно, Лора, едно убийство… — гласът му заглъхна и той поклати глава.

— Ще се опитам никога да не си спомням за това — отговори Лора. — Освен това не беше предумишлено, Джулиън. Просто стана съвсем импулсивно. — Тя говореше почти умолително.

— Няма нужда да се връщаме назад — каза Фарър. — Сега трябва да измислим какво да правим.

— Знам — отвърна тя. — Съществуват отпечатъци, а също и твоята запалка.

— Да — спомни си той. — Трябва да съм я изтървал, когато се наведох над трупа.

— Старкуедър знае, че е твоя — каза Лора. — Но нищо не може да направи. Сам се замеси в тази работа и сега не може да промени показанията си.

Джулиън Фарър я погледа миг-два. Когато заговори, гласът му звучеше леко надменно:

— Ако се стигне до най-лошото, Лора, аз ще поема вината — увери я той.

— Не, не искам — извика тя и го стисна за ръката, но после бързо го пусна, поглеждайки нервно към къщата. — Не искам! — повтори пак настоятелно.

— Не бива да мислиш, че не разбирам… как е станало — каза Фарър, говорейки с усилие. — Взела си пистолета и си го застреляла, без всъщност да знаеш какво правиш и…

Лора ахна изненадано:

— Какво? Нима се опитваш да ме накараш да кажа, че аз съм го убила? — извика тя.

— Ни най-малко — отвърна Фарър объркано. — Казах ти, че съм напълно подготвен да поема вината върху себе си, ако се стигне дотам.

Лора поклати смутено глава.

— Но… но ти каза — започна тя. — Ти каза, че знаеш как е станало.

Той спокойно я погледна и каза:

— Слушай, Лора. Не мисля, че си го убила нарочно. Не мисля, че е било предумишлено убийство. Знам, че не е било така. Знам много добре, че си го застреляла, защото…

Лора бързо го прекъсна:

— Аз да съм го застреляла? — ахна тя. — Наистина ли си приел да смяташ, че аз съм го убила?