Читать «Неочакваният гост» онлайн - страница 24

— Познат ли ви е?

— Трудно ми е да отговоря, сър — каза камериерът. — Изглежда ми като да е на мистър Уоруик, но аз всъщност не разбирам много от огнестрелни оръжия. Не мога да кажа със сигурност какъв точно беше пистолетът снощи.

— Не е ли ползвал един и същ всяка вечер! — попита инспекторът.

— О, не, сър, той имаше различни прищевки — каза Ейнджъл. — Разнообразяваше оръжията си.

Камериерът върна пистолета на инспектора, който го пое в ръце.

— Че за какво му е било оръжие при тази мъгла снощи? — полюбопитства инспекторът.

— Просто имаше такъв обичай, сър — отговори Ейнджъл. — Може да се каже, че това му беше станало навик.

— Добре, бихте ли се върнали на мястото си?

Ейнджъл приседна отново в единия край на канапето. Инспекторът огледа цевта на пистолета, преди да попита:

— Кога за последен път видяхте мистър Уоруик?

— Някъде около десет без петнадесет снощи, сър — каза Ейнджъл. — Беше поискал бутилка бренди, стъклена чаша и си беше избрал един пистолет. Завих го с одеялото и му пожелах лека нощ.

— Той изобщо ли не си лягаше? — попита инспекторът.

— Не, сър — отвърна камериерът. — Поне не в общоприетия смисъл на думата. Спеше винаги на стола си. В шест часа сутринта му носех чай, после го закарвах до спалнята, която е със собствена баня. Взимаше вана, обръсваше се и прочие и после обикновено поспиваше докъм обяд. Знаех, че вечер страда от безсъние и затова предпочита да си седи на стола. Беше много ексцентричен джентълмен.

— А френският прозорец беше ли затворен, когато го оставихте?

— Да, сър — отговори Ейнджъл. — Снощи имаше гъста мъгла и той не искаше тя да се просмуква в къщата.

— Добре. Вратата е била затворена. А заключена ли беше?

— Не, сър. Никога не я заключвахме.

— Значи той е можел да я отвори, ако пожелае?

— О, да, сър. Той, видите ли, имаше инвалидна количка. Можеше да отиде до вратата и да я отвори, ако навън се прояснеше.

— Разбирам. — Инспекторът се замисли за момент и после попита: — А да сте чули изстрел снощи?

— Не, сър — отговори Ейнджъл.

Инспекторът прекоси стаята, отиде до канапето и погледна камериера.

— Не е ли доста странно? — попита той.

— Не, сър, никак не е странно — гласеше отговорът. — Моята стая, видите ли, е доста отдалечена. Намира се в другия край на къщата и до нея се стига посредством коридор и тази тапицирана врата.

— А не е ли било малко неудобно, ако господарят ви е искал да ви повика за нещо?

— О, не, сър — отвърна Ейнджъл. — Има звънец, който звъни в стаята ми.

— А снощи изобщо ли не е натискал звънеца?

— О, не, сър — повтори Ейнджъл. — Ако го беше направил, щях веднага да се събудя. Звънецът е доста силен, ако мога така да се изразя.

Инспектор Томас се подпря върху една от страничните облегалки на канапето, за да погледне Ейнджъл от друг ъгъл.

— Бяхте ли… — започна той, овладявайки нетърпението си, само за да бъде прекъснат от острия звън на телефона. Изчака сержант Кадуолъдър да го вдигне, но последният, изглежда, се беше унесъл с отворени очи, а устните му се движеха беззвучно, сякаш беше потънал в поетични размишления. Малко след това сержантът усети, че инспекторът го гледа и че телефонът звъни.