Читать «Неочакваният гост» онлайн - страница 21

Инспекторът, който тъкмо беше започнал да разкопчава балтона си, спря и погледна внимателно младия сержант.

— Моля? — попита той, а в гласа му ясно се долавяше саркастична нотка.

— Кийтс — осведоми го сержантът, явно доволен от себе си.

Инспекторът му хвърли съкрушителен поглед, после сви рамене, съблече балтона си, постави го върху инвалидната количка в нишата и се върна за куфарчето си.

— Човек не може да се нарадва на слънчевия ден — продължи сержант Кадуолъдър. — Само като си помисля колко ужасно беше времето снощи! Най-лошата мъгла, която съм виждал от години. „Жълтата мъгла, която трие гръб в прозореца отвън!“ Т. С. Елиът. — Той почака, за да види реакцията на инспектора, но когато не последва такава, продължи: — Никак не е чудно, че на шосето за Кардиф са станали толкова много катастрофи.

— Можеше да бъде и по-зле — гласеше незаинтересованият коментар на инспектора.

— Не съм сигурен — каза сержантът, доволен, че си дойде на думата. — В Порткоул е станала страхотна катастрофа. Един убит и две тежко ранени деца. И майката, която си изплакала очите там, на пътя. „А клетият нещастник остана да скърби…“

Инспекторът го прекъсна:

— Свършиха ли работата си момчетата по отпечатъците? — попита той.

Внезапно осъзнал, че ще е по-добре да се върне към текущите си задачи, сержант Кадуолъдър отвърна:

— Да, сър, докладът им вече е готов.

Той отвори една папка, която взе от бюрото. Инспекторът седна на стола зад него и захвана да изучава отпечатъците на първата страница.

— Имаше ли проблеми, докато ги сваляхте от живеещите в къщата? — небрежно попита инспекторът.

— Никакви проблеми — каза сержантът. — Бяха крайно любезни и… нетърпеливи да помогнат, както бихте се изразили вие. Друго не можеше и да се очаква.

— Не съм толкова уверен — отбеляза инспекторът. — Запомнил съм, че обикновено повечето хора вдигат голям шум в такива случаи. Явно си мислят, че отпечатъците им ще бъдат вкарани в картотеките, където държим тези на престъпниците. — Той пое дълбоко дъх, протегна ръце и продължи да разглежда папката. — Я да видим сега. Мистър Уоруик — това е покойният. Мисис Лора Уоруик е жена му. Мисис Уоруик старша — майка му, младият Жан Уоруик, мис Бенет и… кой е тоя? Ейнджи? О, Ейнджъл. А, това е болногледачът, нали? О, ето и другите отпечатъци, да видим… хм. Отвън на прозореца, върху гарафата. Върху чашата за бренди има следи от Ричард Уоруик, Ейнджъл и мисис Лора Уоруик. На запалката и на револвера — това ще са на оня приятел — Майкъл Старкуедър. Той е дал бренди на мисис Уоруик и, разбира се, донесъл е пистолета от градината.

Сержант Кадуолъдър бавно кимна.

— Мистър Старкуедър — изръмжа той недоверчиво.

Инспекторът изглеждаше развеселен, когато попита:

— Нещо не ти е симпатичен, а?

— Какво е правил той тук? Ето това искам да зная — отговори сержантът. — Затъва с колата си в някаква канавка и изведнъж се озовава в дом, където е било извършено убийство!

Инспекторът се завъртя на стола, за да погледне младия си колега.

— Ти самият снощи без малко не заседна с нашата кола в канавката, докато пътувахме към къща, в която е било извършено убийство. А колкото до това какво прави тук, той е в този район от една седмица и търси да купи някоя малка вила или къщичка.