Читать «Неочакваният гост» онлайн - страница 20

Тя продължи да говори. Гласът й бе все така тих, но останалите в стаята слушаха напрегнато.

— Не, намерил го е един непознат — чуха я да казва. — Някакъв мъж, чиято кола се е повредила недалеч от къщата, мисля… Да, ще му кажа. Ще телефонирам в странноприемницата. Ще може ли някоя от вашите коли да го закара дотам, след като свършите тук?… Много добре.

Мисис Уоруик се обърна към присъстващите и заяви:

— Полицията ще дойде възможно най-скоро, като се има предвид каква мъгла е. Ще бъдат две коли, едната, от които ще се върне веднага, за да закара този джентълмен… — тя посочи към Старкуедър — до селската странноприемница. Те искат той да остане до утре, за да могат да поговорят с него.

— Добре, това ме устройва, след като и без друго не мога да си тръгна с моята кола, защото тя все още е в канавката — каза Старкуедър.

Докато той говореше, вратата към коридора се отвори и в стаята влезе тъмнокос мъж, среден на ръст, около четиридесет и пет годишен. Той точно завързваше шнура на халата си. Пристъпи напред и внезапно се закова на място, едва преминал прага.

— Случило ли се е нещо, мадам? — попита той, обръщайки се към мисис Уоруик. После плъзна поглед встрани от нея, видя трупа на Ричард Уоруик и извика:

— Боже мой!

— Боя се, че тук се е разиграла голяма трагедия, Ейнджъл — отговори мисис Уоруик. — Мистър Ричард е бил застрелян и полицията идва насам. — Тя се обърна към Старкуедър и рече: — Това е Ейнджъл. Той е… беше камериер на Ричард.

Камериерът механично се поклони, докато го представяха на Старкуедър.

— О, Боже мой! — повтори той, като не сваляше поглед от трупа на покойния си работодател.

Глава шеста

В единадесет на следната сутрин кабинетът на Ричард Уоруик изглеждаше малко по-гостоприемен, отколкото през предишната мъглива вечер. Първо, защото слънцето ярко блестеше в студения, свеж и ясен ден, и второ, защото френският прозорец стоеше широко отворен. Трупът беше изнесен през нощта, а инвалидната количка — забутана в нишата, като на мястото й в средата на стаята се мъдреше креслото. На малката масичка сега стояха единствено гарафата и пепелникът. В инвалидната количка седеше красив младеж на около двадесет години, който беше с късо подстригана черна коса и носеше спортно сако от туид и тъмносини панталони. Той четеше някаква стихосбирка. След малко се изправи и рече на себе си:

— Прекрасни. Изящни и прекрасни. — Гласът му беше мек и напевен, с подчертан уелски акцент.

Младежът затвори книгата, която четеше и я върна на лавицата в нишата. После, след като огледа стаята минута-две, отиде до отворения френски прозорец и излезе на терасата.

Почти веднага след него откъм преддверието влезе един набит мъж на средна възраст с безизразно лице, стиснал куфарче в ръцете си.

Той отиде до креслото, което беше обърнато към терасата, постави куфарчето върху него погледна през прозореца и силно извика:

— Сержант Кадуолъдър!

По-младият мъж се върна в стаята.

— Добро утро, инспектор Томас — каза той и продължи с напевен глас: — „Сезон на мъглите и зрелия плод, най-близък приятел на топлото слънце.“