Читать «Укротяването на кралицата» онлайн
Филипа Грегъри
Филипа Грегъри
Укротяването на кралицата
Дворецът Хамптън Корт
Пролетта на 1543 г.
Той стои пред мен, широк като древен дъб, лицето му е като пълна луна, заплетена в най-високите клони, пластовете нагъната плът по него са добродушно извити нагоре. Той се навежда и аз изпитвам чувството, че дървото може да падне върху мен. Не помръдвам от мястото си, но си мисля — нима смята да коленичи, както един друг мъж коленичеше в краката ми едва вчера и покриваше ръцете ми с целувки? Но ако този огромен като планина мъж падне на колене, ще трябва да го вдигнат с въжета, като вол, затънал в канавка; освен това той не коленичи пред никого.
Помислям си, че не може да ме целуне по устата, не и тук, в дългата стая, където в единия край са музикантите, а всички минават край нас. Със сигурност това не може да се случи в този благовъзпитан двор, със сигурност това едро, кръгло като месечина лице няма да се сведе към моето. Взирам се нагоре към мъжа, когото майка ми и всичките ѝ приятелки някога обожаваха като най-красивия в Европа, кралят, за когото всяко момиче мечтаеше, и прошепвам молитва той да не е изрекъл думите, които каза току-що. Колкото и да е нелепо, се моля да съм го чула погрешно.
В уверено мълчание, той чака съгласието ми.
Осъзнавам: така ще бъде отсега, докато смъртта ни раздели; той ще чака съгласието ми или ще продължи без него. Ще трябва да се омъжа за този човек, който е много по-внушителен и стои по-високо от всеки друг. Той е над простосмъртните, божествено тяло, стоящо непосредствено под ангелите: кралят на Англия.
— Толкова съм изненадана от честта — изричам със запъване.
Присвитата му в нацупено изражение малка уста се разтяга в широка усмивка. Виждам пожълтяващите зъби и долавям мириса на дъха му, лош като на старо куче.
— Не я заслужавам.
— Аз ще ви покажа как да я заслужите — уверява ме той.
Потайна усмивка, играеща по мокрите му устни, ми напомня по ужасяващ начин, че той е сладострастник, впримчен в капана на гниещо тяло, и че ще бъда негова съпруга във всеки смисъл на думата; той ще си ляга с мен, докато аз ще копнея болезнено за друг мъж.
— Мога ли да се помоля и да обмисля това зашеметяващо предложение? — питам, търсейки със запъване вежливи думи. — Поразена съм, наистина. И толкова наскоро овдовяла…
Буйните му вежди с цвят на пясък се сключват; не е доволен от чутото.
— Искате време? Не се ли надявахте на това?
— Всяка жена се надява на това — уверявам го бързо. — В двора няма нито една дама, която да не се надява на това, в страната няма нито една, която да не мечтае за това. И аз сред всички други. Но съм недостойна.
Това е по-добре, той се успокоява.
— Не мога да повярвам, че мечтите ми се сбъднаха — продължавам да го лаская. — Имам нужда от време да осъзная късмета си. Това е като вълшебна приказка!
Той кимва. Обича вълшебните приказки, маскирането, преструвките и всякакви фантастични измислици.
— Аз ви избавих — заявява той. — Ще ви издигна от нищото до най-важното място в света. — Гласът му, плътен и уверен, смазван цял живот с най-хубавите вина и най-тлъстите късове месо, е снизходителен; но острият поглед на малките му очи ме изследва подробно.
