Читать «Рожби на съзнанието» онлайн - страница 33

Миро наведе глава.

Слънцето се появи над дърветата. Изведнъж лъчите му огряха пейката и образуваха около стърчащата на всички посоки коса на Ендър нещо като ореол.

— Ресането сутрин да не е нарушение на църковните канони? — попита Миро.

— Тя те привлича, нали — каза Ендър. Не задаваше въпрос. — И се чувстваш малко неловко, че всъщност тя — това съм аз.

Миро вдигна рамене:

— Това е един камък на пътя ми, но мисля, че мога да го прескоча.

— Ами ако ти не ме привличаш? — попита предпазливо Ендър.

Миро разпери ръце и се обърна леко настрани:

— Невъзможно.

— Ти наистина си хубав младеж. Сигурен съм, че младата Валънтайн сънува само теб. Аз не мога да знам. Напоследък ми се присънват само планети, които избухват, и всички обичани от мен същества загиват на тях.

— Сигурен съм, че не си забравил света наоколо — започна Миро с намерение това да прозвучи като извинение за предишните му думи, но Ендър му махна да замълчи.

— Не мога да го забравя, но мога да не му обръщам внимание. Аз се правя, че не виждам околния свят, Миро. Правя се, че не се интересувам от теб, от онези две мои привидения. В този момент опитвам да загърбя всичко освен майка ти.

— И Господ — добави Миро. — Не бива да забравяш Господ.

— Нито за момент. Всъщност не мога да забравя нищо и никого. Но да, аз се правя, че не обръщам внимание на Господ, освен доколкото Новиня иска да го забелязвам. Старая се да се превърна в съпруга, от когото тя има нужда.

— Защо, Андрю? Знаеш, че мама е напълно превъртяла.

— Няма такова нещо. Дори да е вярно обаче… имам още по-важна причина да го правя.

— Нека тези, които Господ е събрал, да не могат да бъдат разделени от никой смъртен. Общо взето, го одобрявам, но не знам как…

Миро замълча. Не намираше правилните думи за онова, което искаше да каже, и знаеше, че е така, защото опитваше да изрази чувствата си. А Миро Рибейра не беше свикнал да излива душата си пред никого.

— Desculpa — извини сс той на португалски, който освен роден език бе и езикът па емоциите му.

Вдигна ръка и несъзнателно избърса сълзите си.

— Se nao posso mudar nem voce, nao que possa nada. „Ако не мога да променя дори теб, значи нищо не мога да сторя.“

— Дори мен ли? В цялата вселена, Миро, няма човек, който да се променя по-трудно от мен.

— Мама го постигна. Тя те промени.

— Не, не ме е променила. Тя само ми позволи да бъда онова, което имах нужда и исках да бъда. Като сега, Миро. Аз не мога да направя никого щастлив. Не мога да направя щастлив себе си. Не съм в състояние да сторя нищо, нито за теб, нито за разрешаването на големите проблеми, аз съм безполезен и тук. Може би обаче мога да направя щастлива майка ти, или поне малко по-щастлива, поне за малко, поне мога да опитам.

Той хвана ръцете на Миро, притисна ги до лицето си и те се навлажниха.

Сетне Ендър стана от пейката и се отдалечи през окъпаната в слънчеви лъчи градина. „Сигурно така би изглеждал Адам — помисли си Миро, — ако не беше изял забранения плод. Ако беше останал завинаги в градината. Три хиляди години Ендър е скитал, без да намери покой. Накрая го откри при майка ми. През цялото си детство аз се опитвах да се освободя от нея, а той идва и доброволно се заробва, и…