Читать «Рожби на съзнанието» онлайн

Последните думи на Хан Цинджао

Из „Божественият шепот на Хан Цинджао“

Сиванму пристъпи напред. Младият мъж на име Питър я хвана за ръката и я въведе в космическия кораб. Вратата се затвори след тях.

Сиванму седна на един от въртящите се столове в малкото помещение. Огледа се в очакване да види нещо странно и непознато. Ако не се броят металните стени, помещението приличаше на най-обикновен офис на планетата Път. Чисто, но не безупречно. С функционално обзавеждане. Тя беше виждала холограми на космически съдове: аеродинамичните бойни кораби и совалки, които постоянно се стрелкат през пространството; закръглените летателни апарати, постигащи скорости, близки до скоростта на светлината. Едните пронизваха космоса като игли; другите използваха голямата си инерция. От това помещение обаче не личеше какво движи кораба. Приличаше на най-обикновена стая. Къде беше пилотът? Трябваше да има пилот, защото младежът, седнал в другия край на стаята и мърморещ нещо на компютъра си, надали бе способен да управлява кораб, който се движи по-бързо от светлината.

И все пак той явно правеше точно това, защото в помещението нямаше врати, които да водят към други стаи. Отвън космическият кораб изглеждаше малък; стаята очевидно заемаше цялата му вътрешност. В единия ъгъл се намираха акумулаторите, съхраняващи енергията, която се събираше от слънчевите генератори на кораба. В елин шкаф, изолиран като хладилник, сигурно се намираха храната и водата. Къде беше романтиката на съвременните космически полети, ако това бе всичко, необходимо за извършването им?

Тъй като в помещението нямаше нищо интересно, тя започна да наблюдава младия мъж на компютъра. Твърдеше, че се казва Питър Уигин. Като древния Хегемон, който за пръв път бе обединил цялото човечество под властта си — още по времето, когато хората са обитавали само един свят, представители на всички нации, раси, религии и философии, натъпкани като сардели на едно място, без възможност да ходят другаде освен в земите на съседите си, защото тогава небето е било като таван, а космосът — огромна пропаст, през която е било невъзможно да се прокара мост. Питър Уигин, властелинът на човешката раса. Този, разбира се, не беше същият и сам си го признаваше. Андрю Уигин го бе изпратил; Сиванму си спомняше думите на господаря Хан, че Андрю Уигин го създал по някакъв начин. Означаваше ли това, че великият Говорител на мъртвите е баща на Питър? Или този се явяваше брат на Ендър, не само кръстен на починалия преди три хиляди години Хегемон, а и негово въплъщение?

Питър спря да мърмори, облегна се назад и въздъхна. Разтърка очите си, след това се протегна и се прозина. Това бе твърде неприлично държание в компанията на непознато момиче. Поведение, което може да се очаква от прост селяк.