Читать «Рожби на съзнанието» онлайн - страница 31

— И какво още търсим? — поинтересува се той.

— Всяка планета, която можете да намерите, преди да умра.

Той се отпусна в леглото и се замисли над това. Повъртя се известно време, после стана и този път се облече и излезе под просветляващото небе. Сля се с тълпата от ранобудници, хора, тръгнали по ежедневните си задачи; някои от тях може би дори бяха чували за него. Като потомък на рода Рибейра той нямаше много приятели от училище; като изключително умен и срамежлив младеж през студентските си години бе дружил с още по-малко свои връстници. Единствената му любов беше Уанда — докато преминаването през силовото поле, ограничаващо човешката колония, не увреди нервната му система и той не отказа да се вижда повече с нея. Сетне посрещането на Валънтайн беше прекъснало и малкото крехки връзки със света, в който бе израснал. За него пътуването отне само няколко месеца на космическия кораб, по когато се върна, той установи, че са минали години и че сега е най-малкото де те на майка си, че животът му едва започва. Братята и сестрите, които помнеше като бебета, сега бяха възрастни и гледаха на него като на мил спомен от детството. Само Ендър не се беше променил. Независимо колко години бяха минали. Независимо какво ставаше. Ендър беше все същият.

Възможно ли беше? Възможно ли бе да е същият дори сега, заключен в манастир, защото Новиня беше решила да се оттегли от света? Миро познаваше живота на Ендър само повърхностно. Отнет от семейството едва на пет, той бил изпратен в орбиталното Военно училище, където се оказал единствената надежда на човечеството във войната му с жестоките нашественици, наречени бъгери. След това го взели в командването на флотилията на Ерос под предлог, че го обучават, но там, без да подозира, той командвал истински войски, сражаващи се на светлинни години разстояние, като заповедите му се предавали чрез ансибали. Победил благодарение на гениалния си ум и накрая, без дори да знае, унищожил родната планета на бъгерите. И през цялото време си мислел, че това е игра.

Мислел, че е игра, но знаел, че тя е симулация на действителността. В тази игра той взел най-жестокото решение; което означаваше, поне за него, че не е напълно невинен, когато играта се оказала реалност. Въпреки че последната Царица на кошера му простила и се оставила, увита в пашкул, на неговите грижи, той не можеше да се отърси от гузната си съвест. Бил е само дете, правещо онова, което му кажат възрастните; но някъде дълбоко в сърцето си знаеше, че дори едно дете трябва да отговаря за постъпките си, че дори в детската игра трябва да се спазват някакви морални норми.

Така, преди слънцето да изгрее, Миро се озова лице в лице с Ендър, хванал другия край на една каменна пейка, докато я местеха на едно място в градината, което, хладно в минутите преди зазоряване, скоро щеше да се окъпе в светлината на новия ден. И Миро, за свое собствено учудване, каза на непроменения и неподлежащ па промяна мъж пред себе си следното: