Читать «Рожби на съзнанието» онлайн - страница 28

— Родена — вметна старата Валънтайн.

— Ти си един сбъднат сън — каза Миро не твърде насмешливо.

— Той не може да ни поддържа и тримата. Ендър, Питър, мен. Един от нас трябва да изчезне. Поне един от нас трябва да умре. И това съм аз. Знам го от самото начало. Аз съм тази, която трябва да умре.

На Миро му се искаше да я увери, че не е така. Но как можеш да успокоиш човек освен с разказ за подобни случаи, при които се е стигнало до добър изход? А такова нещо досега не се беше случвало.

— Проблемът е в това, че тази част от Ендъровата аюа, която живее в мен, е твърдо решена да остане жива. Аз не искам да умра. Точно заради това знам, че все още се ползвам с част от вниманието му: не искам да умра.

— Ами тогава иди при него — предложи старата Валънтайн. — Говори с него.

Младата Вал се изсмя мрачно и отмести поглед.

— Моля те, татко, остави ме да живея! — каза с преправен детски глас. — Това не се поддава на съзнателен контрол от негова страна; какво може да стори, освен да започне да се раздира от чувство за вина? Ако престана да съществувам, това ще е, защото собственото ми „аз“ вече не ме зачита. Аз съм той. Боли ли, когато ти изтръгват ноктите?

— Да, но ти заслужаваш вниманието му — отбеляза Миро.

— Надявах се търсенето на нови обитаеми светове да го заинтересува. Заех се с тази задача с целия си ентусиазъм. Истината обаче е, че това е съвършено монотонна дейност. Важна, но с нищо незабележителна, Миро.

Миро кимна:

— Вярно е. Джейн намира планетите. Ние само ги изследваме.

— И вече има достатъчно светове. Достатъчно колонии. Повече от двайсет — пекениносите и цариците на кошери вече не са заплашени от изчезване дори Лузитания да бъде унищожена. Проблемът не е в броя на обитаемите планети, а в броя на космическите кораби. Затова с целия си труд ние вече не привличаме вниманието на Ендър. И тялото ми го знае. Тялото ми знае, че никой няма нужда от него.

Тя вдигна ръка и стисна кичур коса, дръпна го — не ядно, съвсем леко — и той остана в ръката й. Дебел сноп косми, без никакъв признак на болка при отскубването му. Вал пусна косата да падне на масата. Тя остана да лежи като отрязан крайник, зловещо, невъзможно.

— Мисля — прошепна Вал, — че ако не внимавам, мога да сторя същото с пръстите си. Процесът е по-бавен, но аз постепенно ще се превърна в прах като старото ти тяло, Миро. Защото той не се интересува от мен. Питър разрешава загадки и води политически битки някъде, на някоя планета. Ендър се стреми да задържи жената, която обича. А аз…

В този момент, след като отскубнатият кичур коса разкри дълбочината на болката й, самотата й, самоотхвърлянето й, Миро си даде сметка, че нарочно не си е позволявал да мисли за това досега: че през тези седмици, докато се прехвърляха о! планета на планета, той се е влюбил в нея и нещастието й му причиняваше болка като негово собствено. Може би защото беше негово собствено, споменът за собствената му омраза към самия себе си. Каквото и да беше обаче, той все още го чувстваше като нещо по-дълбоко от просто състрадание. То бе като някакво влечение. Да, това беше някаква любов. Ако тази красива жена, толкова мъдра и интелигентна, и млада, сама отхвърляше собствената си същност, в сърцето на Миро имаше достатъчно място, за да я приеме. „Ако Ендър не иска да бъде в теб, слей се с мен!“ — искаше му се да изкрещи. Знаеше обаче, че не може да бъде за нея това, което беше Ендър.