Читать «Рожби на съзнанието» онлайн - страница 26

— Сядай. С госпожата обсъждахме положението ни на двойници.

— Решихме — обясни старата Валънтайн, — че аз съм длъжна да умра първа.

— Напротив — възрази младата Вал, — решихме, че Джепето не е създал Пинокио, защото е искал истинско момче. Той през цялото време е искал една кукла. Тази история с истинското момче е само заради мързела на Джепето. Искал е куклата да продължава да танцува, просто го е мързяло да дърпа конците.

— Ако ти си Пинокио — досети се Миро, — значи Ендър…

— Брат ми не е искал да те създава — възрази старата Валънтайн. — И не желае да те управлява.

— Знам — прошепна младата Вал и изведнъж от очите й рукнаха сълзи.

Миро се пресегна и сложи ръка върху нейната, но тя се отдръпна. Не, не защото докосването му й беше неприятно — просто за да изтрие досадните сълзи.

— Знам, той ще пререже конците, ако може — каза тя. — Също както Миро преряза конците на старото си, сакато тяло.

Миро си го спомняше много ясно. В един момент седеше в космическия кораб срещу съвършения си образ, силен, млад и здрав; в следващия вече гледаше осакатения си, съсипан, мозъчно увреден двойник. И това омразно, нежелано тяло се беше разпаднало на прах и бе изчезнало.

— Не мисля, че той те мрази, както аз мразех старото си същество — отбеляза Миро.

— Няма нужда да ме мрази. Не омразата бе онова, което уби старото ти тяло.

Младата Вал отбягваше погледа му. Във всичките им часове на изучаване на други светове те никога не бяха разговаряли на толкова лични теми. Тя така и не беше посмяла да обсъжда момента на сътворяването им.

— Мразил си старото си тяло, докато си бил в него, но щом се пренесе в новото, просто си престанал да му обръщаш внимание. То вече не беше част от теб. Аюата ти вече нямаше никакви отговорности към него. И след като няма какво да го поддържа — хоп, няма го мошеника.

— Дървена кукла. Сега мошеник. Как още ще ме определите?

Старата Валънтайн не обърна внимание на този опит за разведряване на атмосферата:

— Искаш да кажеш, че Ендър не се интересува от теб, така ли?

— Той ме обожава — отвърна младата Вал.

— Да, мен също.

— Това е абсурд — намеси се Миро.

— Нима? — попита старата Валънтайн. — Той никога не ме е последвал никъде; винаги аз бях тази, която тръгваше след него. Струва ми се, че търсеше мисията на живота си. Великото дело, което да компенсира ужасното злодеяние, белязало края на детството му. Мислеше, че написването на „Царицата на кошера“ ще е достатъчно. След това, с моя помощ, написа „Хегемона“ и пак реши, че вече ще е достатъчно, но не беше. Продължи да търси нещо, на което да се посвети изцяло, и почти го откриваше, поне за седмица или месец. Едно обаче е сигурно, никога не отделяше цялото си внимание на мен, защото аз го следвах през всичките тези милиарди мили, през всичките тези три хиляди години. Тези исторически трудове, които съм написала — никога не съм обичала особено историята, правех го, за да му помагам. Също както писанията ми помагаха на Питър. Когато свършех поредното си произведение, получавах вниманието му за час-два при обсъждането. Всеки път това ме удовлетворяваше все по-малко, защото не аз бях това, което привличаше интереса му, а написаното от мен. Докато накрая не намерих мъжа, който ми отдаде цялото си сърце, и останах с него. Междувременно младият ми брат продължи да скита без мен и намери семейство, на което отдаде цялото си сърце. Така се озовахме на два различни края на вселената, но в крайна сметка по-щастливи, отколкото сме били заедно.