Читать «Рожби на съзнанието» онлайн - страница 24

И тогава, докато ги гледаше как се отдалечават, той забеляза нещо, което не биваше да вижда — как Валънтайн потреперва. Дали внезапно й беше станало студено? Нощ-, та наистина бе хладна. Не, Миро беше сигурен, че не нощният въздух кара старата Валънтайн да трепери, а докосването на младата й двойница.

— Хайде, Миро — подкани го Олядо. — Ще те закараме у Валънтайн.

— Предвижда ли се да спрем за вечеря?

— Тази къща е и на Якт — успокои го Еланора. — Винаги има нещо за ядене.

Докато колата ги носеше към Милагре, града на хората, минаха покрай няколко космически кораба, около които кипеше усилена дейност. Работата по преселването не спираше нито за миг. Докери — много от тях пекениноси — товареха провизии и апаратура. Семействата на преселниците се редяха на опашки, за да заемат свободните места в кабинките. Джейн нямаше да почива и тази нощ, щеше да пренася контейнер след контейнер в Отвъдното, сетне пак в реалността. На новите планети се издигаха нови домове, разораваха се нови ниви. Ден ли беше, или нощ на тези други светове? Нямаше значение. В известен смисъл те вече постигаха успех — нови светове се колонизираха и независимо дали на някого му харесва, или не, на всяка планета имаше кошер, пекениносова гора и човешко селище.

„Дори Джейн да умре днес и утре да дойде Лузитанската флотилия — мислеше си Миро, — какво значение ще има за вселената като цяло? Семената са разпръснати по вятъра; поне някои ще поникнат. И ако пътуването със свръхсветлинна скорост стане невъзможно след смъртта па Джейн, може да е за добро, защото така всеки от тези новозаселени светове ще е принуден да се развива самостоятелно. Несъмнено някои колонии ще загинат. В някои ще започнат войни и може би един или друг вид ще бъде унищожен. Не навсякъде обаче ще загинат представителите на един и същ вид; и поне на някои планети всички ще намерят начин да съжителстват в мир. За нас остават само подробностите. Дали един или друг индивид ще оцелее, или ще умре. Има значение, разбира се. Но не в този аспект, в който има смисъл запазването на един цял вид.“

Той явно бе изказал някои от мислите си полугласно, защото Джейн се намеси:

— Не може ли една разраснала се компютърна програма да има очи и уши? Нямам ли и аз сърце и мозък? Не се ли смея, когато ме гъделичкаш?

— Честно казано, не — отвърна безмълвно Миро, като раздвижи само устните и езика си, оформяйки думи, които единствено тя можеше да долови.

— Когато умра обаче, всички от моя вид ще загинат. Прости ми, но мисля, че това има огромно значение за вселената. Аз не съм толкова склонна да се самоотричам, както ти, Миро. Не смятам, че живея живот ма заем. Всъщност имам твърдото намерение да съществувам вечно, не съм готова да приема по-неизгодно решение.