Читать «Рожби на съзнанието» онлайн - страница 25

— Кажи ми какво мога да направя, за да те спася, и ще го сторя.

— За щастие ти в крайна сметка ще умреш. Това е единствената ми утеха, че умирайки, ще споделя съдбата на всяко друго живо същество. Дори тези многовековни дървета-умират. Дори цариците на кошери, които предават спомените си от поколение на поколение. Уви обаче, аз нямам деца. Как мога да имам? Аз съм същество, изградено единствено от съзнание. Още никой не е измислил умствено оплождане.

— Много лошо, защото съм сигурен, че си страхотна във виртуалния секс.

— Най-добрата. Те замълчаха.

Едва когато наближиха къщата на Якт, нова постройка в покрайнините на Милагре, Джейн отново заговори:

— Не забравяй, Миро, че независимо какво прави Ендър със собственото си тяло, когато младата Валънтайн заговори, всъщност чуваме пак Ендъровата аюа.

— Същото е с Питър. Ето най-интересното. Нека просто да кажем, че младата Вал, тази сладурана, всъщност не олицетворява съвършената представа за нищо. Ендър може да я контролира, но тя не е Ендър.

— Неговите превъплъщения просто са прекалено много. И моите очевидно също, поне според Междузвездния конгрес.

— Всички сме прекалено много, но никога достатъчно. Пристигнаха. Миро и младата Вал бяха поканени вътре.

Хапнаха малко и заспаха веднага щом положиха глави на възглавниците. През нощта Миро дочу гласове, защото не спа добре — не му беше удобно на този мек дюшек и може би се чувстваше гузен, че е зарязал задълженията си; като войник, който изпитва вина, задето е напуснал поста си.

* * *

Въпреки умората Миро не спа до късно. Събуди се, когато хоризонтът просветляваше, и както му беше навик, веднага се изправи и се отърси от последните остатъци от съня. Наметна се и излезе в коридора, за да потърси банята и да се облекчи. Чу гласове от кухнята. Или някой не беше лягал, или имаше и други ранобудници, увлечени в разговор, сякаш утрото не е най-мрачният час на отчаянието.

Спря пред вратата, готов да се прибере и да затвори, та гласовете да не се чуват в спалнята, когато позна гласа на младата Вал. Другият принадлежеше на старата Валънтайн. Той тръгна към кухнята и отново спря колебливо.

Двете Валънтайн седяха от двете страни на масата една срещу друга, без да се гледат. Гледаха през прозореца и пиеха от плодово-зеленчуковите напитки на старата Валънтайн.

— Искаш ли една чаша. Миро? — понита старата Валънтайн, без да извръща очи към него.

— Дори с пистолет не можеш да ме накараш да пия това. Не исках да ви прекъсвам.

— Добре.

Младата Вал продължаваше да мълчи. Миро влезе, отиде при мивката и си наля чаша вода; изпи я на един дъх.

— Казах ти, че Миро е станал до тоалетната — отбеляза старата Валънтайн. — Никой не се налива с толкова вода като това момче.

Миро се подсмихна, но не чу младата Вал да се смее.

— Аз май ви преча на разговора — каза. — Ще ви оставя.

— Остани — настоя старата Валънтайн.

— Моля те — добави младата Вал.

— Молиш ли ме? — попита той и й се усмихна. Тя бутна най-близкия стол с крак: