Читать «Рожби на съзнанието» онлайн - страница 198

Замислих се за други периферни народи — за арабите, които са открили идеология, позволяваща им да превъзмогнат културното господство на Западния свят; за монголите, които са се обединили, докато завладеят голяма част от Азия, за да бъдат погълнати от Китай; за турците, които са изникнали от периферията на мюсюлманския свят, за да завладеят сърцето му, да сринат последните останки от римската култура, за да потънат отново в сянката на Европа. Всички тези периферни нации, въпреки че са владели цивилизациите, в чиито сенки са се зародили, никога не са успели да се отърсят от чувството, че не са си попаднали на мястото, че културата им е по-долно качество. В резултат на това те винаги са действали твърде агресивно, разширявали са максимално владенията си, извън границите, в които биха могли да установят стабилност и да се задържат; и винаги са били твърде неуверени, отказвали са се от истински силните и свежи черти на културата си и са запазили само привидно независимостта си. Манджурските владетели на Китай например са твърдели, че се дистанцират от народа, който управляват, решени да не се оставят да бъдат асимилирани от всепоглъщащата китайска култура; това обаче не е довело до установяването на по-пълна власт на манджурците, а до изтласкването им в периферията.

Историята познава малко истински централни нации. Една от тях е Египет, който остава централна нация до завладяването си от Александър Велики; дори след това той запазва голяма част от централността си до прегазването си от Исляма. Месопотамия може би също е била такава, но за разлика от Египет градовете в Междуречието не са могли да се обединят достатъчно, за да установят властта си над провинцията. В резултат на това те са били постоянно завладявани и управлявани от периферните си нации. Въпреки това с централността си Месопотамия е имала сили да претопява културно завоевателите си в продължение на много години, докато накрая не се превръща в парче земя, предавано напред-назад между Рим и Персия. Колкото до Египет, централната му роля е окончателно прекратена от исляма.

Китай заема мястото си на централна нация по-късно, но удивително успешно. Извървява дълъг и кървав път към единството, но веднъж постигнато, то остава, ако не политическо, поне културно. Владетелите на Китай, както и на Египет, подчиняват провинцията, но рядко правят опити и никога не успяват да установят дълготрайна власт над различни в културно отношение нации.

Въоръжен с тази идея и други, произтичащи от нея, аз измислих разговор между Сиванму и Питър, в който тя му излага представите си за централни и периферни нации. Седнах пред компютъра и си нахвърлих бележки на тази тема, включващи следния пасаж:

Централните нации не се боят, че ще загубят идентичността си. Смятат, че всички народи искат да са като тях, че те са най-висшата цивилизация и всички други са или несполучливи имитации, или случайни грешки. Странно, но надменността им води до смирение — те не се перчат, не се показват, защото не изпитват нужда да доказват, че са по-висши. Променят се само постепенно и при това винаги твърдят, че остават непроменени.