Читать «Рожби на съзнанието» онлайн - страница 195

Валънтайн целуна Якт и децата си, прегърна Сиванму и тръгна сред тълпата. Повечето жители на Милагре бяха избягали на други колонии; сега обаче, след спасяването на родната им планета, много от тях предпочитаха да се върнат. Лузитания бе техен дом. Те не бяха пионери по душа. Много други обаче бяха дошли само за церемонията. Джейн щеше да ги върне по домовете и стопанствата им на девствените още светове. За запълването на празните домове в Милагре щяха да са нужни едно-две поколения.

Питър я чакаше на верандата. Валънтайн се усмихна:

— Мисля, че имаш среща.

Излязоха заедно от Милагре и отидоха в младата гора, все още носеща следи от неотдавнашния пожар. Спряха до едно дърво. Пристигнаха почти по едно и също време с останалите, идващи от погребението. Джейн се приближи до дървото-майка и го докосна — докосна част от себе си, или поне една скъпа своя сестра. Сетне Питър зае мястото си до Сиванму, а Миро — до Джейн, и свещеникът бракосъчета двете двойки под дървото-майка, пред погледите на пекениносите и Валънтайн, като единствен представител на човеците на церемонията. Никой друг не знаеше за това; бяха решили да не отвличат вниманието от погребението на Ендър и речта на Пликт. По-късно щеше да има достатъчно време, за да обявят сватбата.

След края на церемонията свещеникът си тръгна, воден от пекениносите, за да не се изгуби в гората. Валънтайн прегърна младите двойки, Джейн и Миро, Питър и Сиванму, поговори на всеки по малко, думи на поздравления и благопожелания, сетне се отдръпна.

Джейн затвори очи, усмихна се и четиримата изчезнаха. Само дървото-майка остана насред поляната, окъпано в светлина, отрупано с плод, окичено с цвят, вечен паметник на древната загадка, наречена живот.

ПОСЛЕСЛОВ

Сюжетът за Питър и Сиванму е свързан с Япония от самото започване на „Ксеноцид“, в която отначало възнамерявах да включа и „Рожби на съзнанието“. Бях прочел една история на довоенна Япония и останах впечатлен, че агресивната политика на страната не е била очертана от членове на управляващата върхушка, нито дори от висшите военни, а от млади, по-нисши офицери. Разбира се, самите тези офицери биха се изсмели на всяко твърдение, че са предопределили по какъвто и да било начин участието на Япония във войната. Те са предначертали тази политика не защото са държали властта в ръцете си, а защото управниците на страната не са смеели да се посрамят пред тях.

Докато размишлявах по този въпрос, ми хрумна, че основна роля тогава са играли представата на управляващия елит за разбиранията за чест на тези младши офицери и страхът от реакцията им при евентуално японско отстъпление или безучастност. Затова за предотвратяване нападенията на Япония срещу Китай, Индокитай и най-накрая срещу Съединените щати е било необходимо да се променят не истинските виждания на младшите офицери, а очакванията на началниците им по отношение на тяхната реакция. Така тези висши офицери не е трябвало да се убеждават, че войната е глупава и обречена на провал — те вече са го знаели и са предпочели да не го отчитат от страх, че ще ги обявят за недостойни. Необходимо е било тези висши началници да се убедят, че подчинените им, чието високо мнение е било толкова важно за тях, няма да ги осъдят, че са отстъпили пред лицето на една непреодолима сила, а ще ги почитат още повече, задето са запазили независимостта на нацията.