Читать «Рожби на съзнанието» онлайн - страница 194

Валънтайн остави сълзите и спомените да текат с реката от думи на Пликт. Тези думи я трогваха и в същото време не я впечатляваха, защото си даваше сметка, че от всички присъстващи тя го е познавала най-добре и загубата й е най-голяма. Дори по-голяма от тази на Новиня, седнала отпред, заобиколена от децата си. Миро бе прегърнал майка си с една ръка, с другата държеше Джейн. Ела стискаше ръката на Олядо и дори веднъж я целуна; по едно време разплаканият Грего опря глава на рамото на сериозната Куара и Куара вдигна ръка, за да го притисне по-силно към себе си и да го утеши. Те също обичаха и познаваха Ендър, но в скръбта си се опираха един на друг; семейството щеше да се излекува от мъката, защото той ги бе сплотил или поне беше направил първата стъпка към сплотяването. Новиня щеше да преодолее скръбта, а може би и гнева си заради жестоките шеги на живота. Загубата на Ендър не беше най-лошото, което й се случваше; в известен смисъл това бе най-доброто, защото сама го бе пуснала.

Валънтайн огледа пекениносите, седнали наоколо, някои — сред хората, някои — по-встрани. За тях това място беше два пъти по-свещено. Останките на Ендър щяха да почиват между дънерите на Човек и Рутър, чиято кръв той бе пролял, за да затвърди връзките между видовете. Сега много пекениноси и човеци бяха приятели, макар че все още имаше страхове и вражди. Мостовете, изградени до голяма степен от Ендъровата книга обаче, им даваха надежда, че някой ден някой човек ще ги разбере.

Отстрани, далеч от хора и пекениноси, седеше един безименен работник. Той бе само един чифт очи тук. Ако Царицата на кошера скърбеше за Ендър, тя го пазеше за себе си. Тя винаги щеше да си остане една мистерия, но Ендър обичаше и нея; защото в продължение на три хиляди години бе останал неин единствен приятел и защитник. В известен смисъл Ендър можеше да я причисли към децата си, към осиновените си деца, израснали под неговата закрила.

Пликт говори четирийсет и пет минути. Заключи просто:

— Въпреки че аюата на Ендър продължава да живее, защото всички аюи са безсмъртни, човека, когото познавахме, вече го няма. Тялото го няма и каквато и част от живота или делата му да носим в себе си, те вече не принадлежат на него, а на нас. Ендър живее в нас, както всички други приятели и учители, родители и любими, деца и братя, и дори чужди хора; той гледа през нашите очи и ни помага да изградим мирогледа си. Аз виждам как Ендър във вас ме гледа. Вие виждате как Ендър в мен гледа вас. И въпреки това никой от нас не е той; ние имаме собствена самоличност, собствен път. Изминали сме част от този път заедно с Ендър Уигин. Той ни показа неща, които иначе не бихме видели. Пътят обаче продължава без него. В крайна сметка той не е нищо повече от един обикновен човек. Но не и по-малко.

И така свърши. Без проповеди — те бяха произнесени преди речта й, защото епископът не искаше този нерелигиозен ритуал на говорене от името на мъртвия да се смесва със службата на Светата църква. Сълзите бяха пролети, скръбта бе отмита. Всички се надигнаха от местата си, старите — вдървено, децата — радостно, тичайки и крещейки, сякаш са били задържани насила. Приятно бе да чуеш смях и викове. Добър начин за сбогуване с Ендър Уигин.