Читать «Рожби на съзнанието» онлайн - страница 193

Валънтайн, Якт и децата им се събраха на верандата на дома си. Сиванму ги чакаше сама.

— Ще ме вземете ли с вас? — попита ги. Валънтайн й подаде ръка.

„Каква ми е тя? — запита се. — Бъдеща племенничка? Приятелка е по-добро определение.“

* * *

Речта на Пликт от името на Ендър бе образна и трогателна. Тя се оказа добра ученичка. Не губеше време за несъществени неща. Веднага заговори за голямото престъпление, като обясни какво си е мислил Ендър по онова време и какво, след като истината му се е откривала малко по-малко, на отделни слоеве.

— Това беше животът на Ендър — каза тя, — като обелването на една огромна лучена глава от истина. За разлика от повечето от нас обаче той не си мислеше, че по средата се крие златно зърно. Има само люспи от илюзии и неразбиране. За него беше важно да разгадае всички грешки, всички предубедени изводи, всички изкривени наблюдения и сетне не да намери, а да създаде зърното на истината. Да запали свещ на истината там, където такава не съществуваше. Това бе подаръкът на Ендър за нас, да ни освободи от илюзията, че за всичко и за всички съществува само едно обяснение. Винаги, винаги има много повече за научаване.

Пликт продължи да разказва различни случки и спомени, весели и тъжни; събраните хора се смееха и плачеха, и пак се смееха, и замлъкваха много пъти, за да свържат тези разкази със собствения си живот. „Колко приличам на Ендър! — мислеха си понякога, а друг път: — Господи, моят живот изобщо не е такъв!“

Валънтайн знаеше и други случки, които нямаше да бъдат разказани тук, защото не бяха известни на Пликт или бяха убягнали от вниманието й. Това не бяха важни спомени. Не разкриваха никаква дълбока истина. Бяха спомени от годините съвместен живот. Разговори, спорове, смешни и нежни мигове на десетки светове и космическите кораби между тях. И в основата им стояха спомените от детството. Бебето в ръцете на майка й. Веселите възгласи на баща й. Първите му думи, бърборенето му. Не се задоволяваше с толкова прости неща като „гу-гу“ това бебе Ендър! Нуждаеше се от повече срички, за да проговори: „дидъл-дидъл“, „вагада-вагада“.

„Защо си спомням тези бебешки работи?“

Сладкото бебенце, жадно за живот. Бебешки сълзи от болка, когато падне. Смях на най-дребни неща — песен, при вида на любимо лице, заради сладостта на живота му тогава и защото нищо не му причиняваше болка. Беше заобиколен от обич и надежда. Ръцете, които го докосваха тогава, бяха силни и нежни; той можеше да им се довери.

„О, Ендър — мислеше Валънтайн, — как ми се иска да беше продължил да живееш в такава радост! Никой обаче не може. Ние проговаряме и така при нас идват лъжи и заплахи, жестокост и разочарование. Прохождаш и стъпките ти те извеждат извън закрилата на родния дом. За да запазиш радостта на детството, трябваше да умреш като дете или да живееш като такова, не да станеш мъж, не да пораснеш. Затова сега не скърбя за изгубеното дете и не съжалявам за добрия човек, измъчван от болка и чувство за вина, който бе мил с мен и с много други, когото обичах и когото почти бях опознала. Почти, почти.“