Читать «Рожби на съзнанието» онлайн - страница 192

Днес всичко свършваше. Други може би разделяха времето по други критерии, но за Валънтайн ерата на Ендър Уигин приключваше. Ерата, започнала с един опит за ксеноцид, сега свършваше с предотвратяването (или отлагането) на друг. Сега човеците може би щяха да заживеят в мир с останалите разумни същества, обща съдба в общи колонии на десетина планети. Валънтайн щеше да напише историята на това съвместно съществуване, както бе писала историята на всяка планета, която беше посетила с Ендър. Щеше да създаде не някакво пророческо или свещено писание като „Царицата на кошера“, „Хегемона“ и „Животът на Човек“; тази щеше да е научен труд, с цитирани източници. Тя се стремеше да бъде не Павел, Мойсей или Тукидид. Макар че пишеше под псевдонима Демостен, още от детството си, когато с Питър, първия Питър, мрачния, опасния, блестящия Питър, бяха използвали думите си, за да променят света. „Демостен“ щеше да е книга, отразяваща събитията на Лузитания и голяма част от живота на Ендър — как е пренесъл пашкула на Царицата на кошера, как е станал член на семейството, играещо най-значима роля в отношенията с пекениносите. Това обаче нямаше да е книга за Ендър. Щеше да е за утленингите и фрамлингите, за раманите и варелсе. Ендър, който бе чужденец във всяка страна, който нямаше място никъде, докато не избра една планета за свой дом — не само защото там имаше семейство, нуждаещо се от него, а и защото на това място не се налагаше да бъде изцяло член на човешката раса — тук той можеше да принадлежи и към племето на пекениносите, и към кошера на царицата. Можеше да е част от нещо по-голямо от обикновеното човечество.

И макар че нямаше дете, носещо името му на рожденото си свидетелство, тук той бе станал баща. На децата на Новиня. На самата Новиня, в известен смисъл. На младото копие на Валънтайн. На Джейн, първото дете от съвкупяването между расите, която сега бе умно и красиво същество, живеещо в дърветата-майки, в цифровите мрежи, във филотичните връзки на ансибалите и в тялото, което някога бе принадлежало на Ендър, а още по-отдавна — на Валънтайн, защото тя си спомняше как го е гледала в огледалата и как е наричала това лице свое.

Той беше баща и на един нов мъж, Питър, на този силен и завършен човек. Защото това вече не бе онзи Питър, излязъл за пръв път от космическия кораб. Не циничният, гаден, непокорен хлапак, изпълнен с наглост и кипящ от гняв. Той бе станал завършена личност. Носеше спокойна, стара мъдрост в себе си, макар че гореше с пламъка на младостта. Беше се събрал с жена, която не му отстъпваше по ум, добродетел и енергия. Водеше нормален живот. Най-истинският син на Ендър щеше да живее ако не толкова важен за бъдещето като този на баща си, то поне по-щастлив живот. Ендър не беше очаквал ни повече, ни по-малко от него. Промените на бъдещето на света са цел за онези, които искат имената им да останат в историята. Щастието обаче е за тези, чиито имена се запечатват в живота на близките им, остават в сърцата им като най-скъпи съкровища.