Читать «Рожби на съзнанието» онлайн - страница 190

Сиванму остана втрещена. Питър й бе разказал за Куим, как е загинал, какъв човек е бил.

— О, Куара. Съжалявам.

На лицето на Куара се изписа пълно отвращение.

— Толкова ли си глупава? Куим никога не ме е докоснал, глупава, нахална, жалка добротворчице. Ти обаче толкова искаш да получиш някакво лесно обяснение за гадното ми поведение, че си готова да повярваш на всяка история, която звучи поне малко достоверно. И сега вероятно още се чудиш дали признанието ми е истина, или се отричам от думите си, защото се боя от някакви последствия и от някаква тъпа патка като теб. Натъпчи си това в главата, момиче. Ти изобщо не ме познаваш. Никога няма да ме познаваш. Аз не искам да ме опознаеш! Не искам приятели, а дори и да исках, нямаше да удостоя с тази чест кучката на Питър! Трябва ли да ти го кажа по-ясно?

В живота си Сиванму бе преживяла обиди от специалисти и унижения от шампиони в тази област. Куара беше доста добра, но не достатъчно, за да я накара да отстъпи.

— Забелязвам — каза тя, — че след като отправи злобни хули срещу най-благородния член на семейството си, ти все пак взимаш думите си назад. Значи все още изпитваш някаква лоялност към някого, въпреки че е мъртъв.

— Ти не разбираш от намеци, нали?

— И забелязвам, че продължаваш да говориш с мен, въпреки че ме презираш и искаш да ме обидиш.

— Ако беше животно, щеше да си пиявица, да се впиеш п да смучеш жизнени сокове!

— Защото, когато си поискаш, можеш да излезеш оттук и жалките ми опити да се сприятеля с теб няма да достигат до слуха ти. Ти обаче не го правиш.

— Това е невероятно!

Куара разкопча колана си, стана и излезе. Сиванму я проследи с поглед. Питър беше прав. Човеците са най-враждебният вид. Най-опасният. Най-неразумен, най-непредвидим.

Въпреки това Сиванму си позволи да направи две предвиждания.

Първо, тя бе уверена, че изследователският екип някой ден ще установи контакт с десколадорите.

Второто предвиждане беше доста по-несигурно. По-скоро като надежда. Може би дори като пожелание. Че един ден Куара ще й каже истината. Че един ден скритата й рана ще зарасне. Че някой ден ще бъдат приятелки.

Не днес. Нямаше закъде да бърза. Сиванму щеше да опита да помогне на Куара, защото тя очевидно имаше нужда и защото на хората наоколо явно им беше писнало твърде много от нея, за да й помагат. Това обаче не беше най-важното, което й предстоеше. Да се омъжи за Питър и да започне съвместен живот с него — това бе с много по-голямо значение за нея. И да намери нещо за ядене, за пиене и място, където да се облекчи — точно в този момент на живота й тези бяха приоритетите й.

„Предполагам, че това означава, че съм човек — помисли Сиванму. — Не бог. Може би просто едно животно. Отчасти раман. Отчасти варелсе.“

Ала повече раман, отколкото варелсе. Поне в добрите й дни. Питър — и той беше същият. И двамата — представители на един и същ пълен с недостатъци вид, решили да се съберат, за да създадат още някой и друг индивид.

„С Питър ще извикаме някоя аюа от Отвъдното, за да влезе в мъничкото тяло, създадено от нашите две тела, и ще бъдем свидетели как детето ни понякога се проявява като варелсе, а понякога като раман. Понякога ще бъдем добри родители, понякога ще претърпяваме пълен провал. Понякога ще сме отчаяно нещастни, понякога ще греем от такава радост, че едва ще сме в състояние да я понесем. Готова съм за този живот.“