Читать «Рожби на съзнанието» онлайн - страница 188

Куара поклати глава, но самоувереността й се беше изпарила.

— Звучиш, сякаш още опитваш да получиш прошка за престъпленията му.

— Това е бил Ендър. Той цял живот се е старал да превърне себе си и всички останали в рамани. Гледам стоящите в този кораб, мисля за хората, които опознах през последните месеци, и виждам, че човечеството не върви на зле. Движим се в правилната посока. Понякога допускаме грешки. Понякога говорим необмислено. Като цяло обаче ставаме все по-достойни партньори на цариците на кошери и пекениносите. И ако десколадорите са малко по-малко рамани от нас, това не означава, че имаме право да ги унищожим. То още повече ни задължава да бъдем търпеливи с тях. Колко време ни бе нужно, за да стигнем дотук от бойните полета, покрити с човешки кости? Хилядолетия. И винаги сме имали учители, опитващи да ни променят и сочещи верния път. Малко по малко ние се учим. Нека научим тях — ако вече не знаят повече от нас.

— Може да са ни нужни години, докато разгадаем езика им — отбеляза Ела.

— Сега транспортът е лесен. Не се обиждай, Джейн. Достатъчно дълго можем да прехвърляме екипи, без никой да страда. Можем да оставим флотилия, която да наблюдава планетата. С участието на пекениноси и царици на кошери. В продължение на векове. На хилядолетия. Няма закъде да бързаме.

— Мисля, че това е опасно — каза Куара.

— А аз мисля, че ти имаш същото инстинктивно желание като всички нас, същото, което постоянно ни вкарва в неприятности. Знаеш, че ще умреш, и искаш да свършиш всичко преди това.

— Аз още не съм стара! Миро се намеси:

— Той е прав, Куара. Още от кончината на Марсау около теб витае смърт. Помислете за това всички. Човекът е същество с крачък живот. Цариците на кошери си мислят, че живеят вечно. Пекениносите се надяват на много векове в третия си живот. Само ние бързаме постоянно. Ние вземаме решения, без да сме получили достатъчно информация, защото искаме да действаме сега, въпреки че имаме още време.

— Така значи? — каза Куара. — Това ли е решението ви? Да оставите тези, които заплашват всичко живо, да си седят тук най-спокойно и да кроят плановете си, докато ние ги наблюдаваме от небето?

— Не ние — поправи я Питър.

— Не, точно така. Ти не участваш в този проект.

— Напротив, участвам. Ти обаче не участваш. Връщаш се на Лузитания и Джейн никога вече няма да те пренася тук. Не и докато не докажеш, че си способна да се владееш.

— Нагло копеле! — изкрещя Куара.

— Всички тук знаят, че съм прав. Ти си като Ландс. Вземаш разрушителни решения и след това отказваш да промениш мнението си при каквито и да било обстоятелства. Има прекалено много хора като теб, Куара. Ние обаче няма да позволим на никого от тях да доближи тази планета, докато не съберем достатъчно знания. Ще дойде ден, когато всички разумни видове могат да стигнат до заключението, че десколадорите са варелсе и трябва да бъдат унищожени. Сериозно се съмнявам обаче, че тогава някой от нас тук, освен Джейн, ще е жив.

— Какво, да не мислиш, че ще живея вечно? — попита Джейн.