Читать «Рожби на съзнанието» онлайн - страница 189

— Най-добре да е така. Освен ако с Миро не измислите как децата ви да пренасят кораби, когато пораснат… Сега би ли ни върнала у дома?

— Вече е направено.

Те отвориха вратата. Слязоха. Стъпиха на повърхността на планетата, която все пак нямаше да бъде унищожена. Всички освен Куара.

— Куара няма ли да дойде с нас? — поинтересува се Сиванму.

— Може би има нужда да остане сама за известно време — отвърна Питър.

— Давайте напред.

— Мислиш, че можеш да излезеш наглава с нея?

— Поне ще опитам. Той я целуна:

— Държах се жестоко с нея. Предай й, че съжалявам.

— Можеш по-късно да й го кажеш сам.

Тя се върна в космическия кораб. Куара все още седеше пред компютъра си. Данните, които бе гледала преди идването на Питър и Сиванму, още стояха над него.

— Куара.

— Махай се.

Гласът й бе дрезгав. Плачеше.

— Всичко, което ти каза Питър, е вярно.

— Това ли си дошла да ми кажеш? Да сипеш още сол в раната?

— Само че той отдава твърде голямо значение на това незначително подобрение на човешката раса.

Куара изсумтя. Нещо като съгласие.

— Защото ми се струва, че всички други вече са те набедили за варелсе. Решили са да те отхвърлят без право на обжалване. Без да опитат да те разберат.

— О, разбират ме. Малко момиченце, скърбящо за жестокия си баща, когото въпреки всичко е обичало. Все още търсещо заместител. Отнасящо се към всички с безумния гняв, характерен за баща й. Мислиш ли, че не знам какво са решили?

— Вече са те нарочили.

— Без никакво право. Аз наистина предложих „Докторчето“ да се задържи в случай на необходимост, но никога не съм твърдяла, че ще го използвам, без да опитам да установя контакт. Питър от самото начало ме обяви за жестока като онзи адмирал.

— Знам.

— Да. Не се съмнявам, че ми съчувстваш и че знаеш, че греши. Хайде, Джейн вече ни каза, че двамата сте… какъв беше онзи шибан израз? — влюбени.

— Не се гордея с Питър за онова, което ти наговори. То беше грешка. Той допуска грешки понякога. Понякога наранява и моите чувства. Ти също. Направи го току-що. Не знам защо. Но понякога и аз наранявам хората. И понякога върша ужасни неща, защото съм толкова сигурна, че съм права. Всички сме такива. У всеки от нас живее частичка варелсе. И частичка раман.

— Не е ли това най-добричката, уравновесена, примитивна философия на живота?

— Това е най-доброто, което мога да измисля. Не съм образована като теб.

— Не пробваш ли в момента да ме накараш да се почувствам виновна?

— Кажи ми, Куара, ако не опитваш да подражаваш на баща си или да го възкресиш, или каквото друго говорят за теб, защо постоянно си толкова сърдита на всекиго?

Куара най-накрая се извъртя със стола си и погледна Сиванму в очите. Беше плакала.

— Наистина ли искаш да знаеш защо съм изпълнена с такъв неразумен гняв? — Гласът й продължаваше да трепери. — Наистина ли искаш да си играеш на психоложка с мен? Добре, чуй тогава. Дразни ме това, че като дете по-големият ми брат Куим тайно ме малтретираше, а сега той е мъченик, ще бъде канонизиран за светец и никой никога няма да разбере колко зъл е бил и какви ужасни, ужасни неща ми е сторил.