Читать «Рожби на съзнанието» онлайн - страница 17

— Извинявай, но ако Господ искаше сам да свърши всичко, защо ни е създал?

— Е, да, сега си спомням, че един от родителите ти май е бил еретик.

Това бе стара шега между тях, но сега никой от двамата не се засмя.

— Вярвам в теб — каза Ендър.

— Да, но се допитваш до Джейн.

Той бръкна в джоба си, извади нещо и разтвори длан, за да й го покаже. Кристал, оплетен с тънки жички. Като крехко същество, изтръгнато от жизнената му среда на морското дъно. Тя го погледна неразбиращо, след това осъзна какво е и се взря в ухото му, където го бе носил, откак го познаваше. Кристалът го свързваше с Джейн, компютърната програма — живо същество, която бе неговата най-стара, най-скъпа, най-доверена приятелка.

— Андрю… не, не си го направил заради мен, сигурна съм.

— Не бих могъл да кажа честно, че сърцето ми е между тези стени, ако Джейн постоянно ми шепне. Говорих с нея. Обясних й. Тя разбира. Все още сме приятели, но вече не сме неразделни.

— О, Андрю. — Новиня плачеше; притисна се до него. — Да беше го сторил преди няколко години, преди няколко месеца…

— Може да не вярвам в Христос, както вярваш ти, но не е ли достатъчно, че вярвам в теб, за да вярвам и в него?

— Твоето място не е тук, Андрю.

— Мястото ми е тук повече, отколкото където и да било другаде, щом ти си тук. Аз не съм се уморил от света, Новиня, уморен съм от самия себе си. Омръзна ми да взимам решения. Омръзна ми да се занимавам с проблеми.

— Ние тук също опитваме да разрешаваме проблеми — отдръпна се тя.

— Тук обаче можем да бъдем не умът, а децата на ума. Можем да бъдем краката и ръцете, устните и езикът. Можем да изпълняваме, без да взимаме решения.

Ендър коленичи и седна на земята, младите филизи го загъделичкаха. Той вдигна мръсните си ръце и избърса веждите си с тях, като си даваше сметка, че само размазва прахта.

— О, замалко да ти повярвам, Андрю, толкова си убедителен! Какво, нима си решил да престанеш да бъдеш главният герой на собствената си сага? Или зова е поредният ти план? Да служиш на всички, за да бъдеш най-велик сред нас?

— Знаеш, че никога не съм се стремял към величие, нито съм го постигнал.

— О, Андрю, толкова си сладкодумен, че сам вярваш на приказките си…

— Моля те, Новиня, позволи ми да заживея с теб тук. Ти си ми съпруга. Животът ми няма да има смисъл, ако те загубя.

— Можем да живеем като съпруг и съпруга, но няма… знаеш какво няма…

— Знам, че Децата се придържат към пълно полово въздържание. Аз съм твой съпруг. След като не мога да се любя с никоя друга, какъв е проблемът да не се любя и с теб? — изкриви лице Ендър.

По устните на Новиня се плъзна тъжна усмивка.

— Аз вече не се интересувам от собствения си живот. Разбираш ли? Единственият живот, за който ме е грижа, е твоят. Ако те загубя, какво ще ме задържа на този свят?

Не знаеше какво иска да каже с това. Думите сами излязоха от устата му. Съзнаваше, че ги е изрекъл не от самосъжаление, а като честно приемане на истината. Не че мислеше за самоубийство, изгнание или други отчаяни мелодраматични постъпки. Чувстваше по-скоро, че тлее. Че губи опора. Лузитания му се струваше все по-малко реална. Валънтайн, скъпата му сестра и приятелка, още бе тук, но тя сякаш не бе реална, защото не се нуждаеше от него. Пликт, неговата доброволна последователка, тя може би имаше нужда от Ендър, но не от истинското му присъствие, а от представата за него. Кой още? Децата на Новиня и Либо, които бе отгледал и обичал като свои. Продължаваше да ги обича, но те бяха вече възрастни, не се нуждаеха от грижите му. Джейн, която навремето едва не беше унищожил по невнимание, тя също вече нямате нужда от него, защото имаше връзка с Миро чрез един кристал в ухото му, а чрез друг — с Питър…