Читать «Рожби на съзнанието» онлайн - страница 19
Орсън Скот Кард
„Това не е куче, това е вълк“-казала жената на човека.
„Само то ми е вярно“ — отвърнал той
и тя повече не посмяла да засегне темата.
Един ден човекът взел кучето на частния си самолет.
Летели над високи снежни върхове,
двигателят отказал
и самолетът се разбия сред дърветата.
Човекът лежал
целият в кръв, коремът му бил разпран от отломките,
вътрешностите му изпускали пара в студения въздух,
но единственото, за което си мислел,
било вярното му куче.
Дали е оцеляло? Дали е ранено?
Представете си радостта му, когато то се появим
и го погледнало със същия настойчив поглед.
След час кучето подушило разпрания корем на човека,
сетне започнало да дърпа
черва, далак, черен дроб и да ги ръфа,
без да сваля очи от лицето на господаря си.
„Слава на Бога — казал човекът. —
Поне единият от нас няма да умре от глад.“
От всички свръхсветлинни кораби, които сновяха между Отвъдното и реалността под командването на Джейн, само този на Миро приличаше на истински космически кораб — представляваше совалка, която навремето бе прекарвала пътници и товари от големите космически кораби, които се установяваха на орбита около Лузитания. Сега, когато новите апарати можеха да се пренасят мигновено от повърхността на планетата на друга, те нямаха нужда от провизии, нито дори от гориво. И тъй като Джейн пазеше образа на кораба в паметта си, колкото по-просто устроени бяха, толкова по-добре. Всъщност те надали можеха да се нарекат превозни средства. Представляваха кабинки без прозорци, почти без обзавеждане, голи като примитивни класни стаи. Хората от Лузитания наричаха пътуването в космоса „encaixarse“, което на португалски означава „влизам в кутия“ или буквално „опаковам се“.
Миро обаче имаше изследователска цел — търсеше нови обитаеми планети за трите разумни вида на Лузитания: човеци, пекениноси и царици на кошери. Затова имаше нужда от по-традиционен космически кораб, защото, макар че пак се пренасяше от планета на планета с помощта на Джейн, не можеше да разчита, че все ще попада на светове с годна за дишане атмосфера. Всъщност Джейн винаги го пренасяше на орбита около поредната планета, за да му даде възможност да наблюдава, измерва, анализира и да каца само на най-обещаващите, за да установи окончателно дали са използваеми.
Той не пътуваше сам. Твърде трудно щеше да е за сам човек да изпълни всички задачи, а и се налагаше да проверява но два пъти изследванията. Неговата работа бе най-опасната, защото не знаеше какво го очаква, когато отвори люка. Миро отдавна гледаше на живота си като на нещо, което може да жертва. В продължение на няколко дълги години, в плен на осакатеното си тяло и увредения си мозък, неведнъж бе желал смъртта; сетне, когато първото му пътуване в Отвъдното му позволи да възстанови тялото си в съвършената му форма от младостта, той гледаше на всеки миг, всеки час, всеки ден от живота си като на незаслужен дар. Нямаше да го хвърли напразно, но и нямаше да се поколебае да го рискува за доброто на други. Кой обаче споделяше тази склонност да се подлага на опасности?
