Читать «Рожби на съзнанието» онлайн - страница 16

— О, да. Твоето поколение на егоистичните сластолюбци.

Най-сетне Новиня обърна лице към него, прашно, омазано със СЪЛЗИ, усмихнато, с искрящи очи, чийто поглед сякаш проникваше до сърцето му. Жената, която обичаше.

— Аз не се покайвам за прелюбодеянията си. Как ще ми прости Господ, като дори не съжалявам? Ако не бях се любила с Либо, децата ми нямаше да се родят. Господ със сигурност не може да ме съди за това.

— Христос май е казал: „Господ ще прости на всички, па които простя аз, но от вас се иска да простите на всички човеци.“

— Нещо подобно. Не знам точния цитат. — Тя протегна ръка и докосна страната му. — Толкова си силен, Ендър. Но изглеждаш уморен. Как може ти да се умориш? Спасението на човечеството още тежи върху плещите ти. Ако не спасението на всички човеци във вселената, то поне — на жителите на тази планета. Трябва да спасиш тоя свят. Но си уморен.

— Дълбоко в себе си — да. И ти ми отне последната живителна сила.

— Колко странно! Мислех си, че те освобождавам от най-тежкото ти бреме.

— Ти не преценяваш особено правилно какво искат хората от теб и от какво се нуждаят, Новиня. Никой не го умее. Ние всички по-скоро причиняваме болка, отколкото помагаме.

— Затова дойдох тук, Ендър. Омръзна ми да взимам решения. Първо се доверявах на собствената си преценка. След това на теб. Доверявала съм се на Пипо и Либо, на родителите си, на Куим и всички ме разочароваха или изоставяха, или… не, знам, че ти не ме изостави, знам, че не ти… чуй ме, Андрю, чуй ме! Проблемът не е бил в хората, на които съм се доверявала, проблемът е в това, че никое човешко същество не беше в състояние да ми осигури онова, от което се нуждаех. Нуждаех се от освобождаване. От изкупление. А това не беше по силите ви… ти ми даде повече от необходимото, Андрю, но въпреки това не можеше да ми осигуриш онова, от което имах нужда. Само Спасителят, само той може да ми го даде. Разбираш ли? Единственият начин да направя живота си смислен е като се отдам на Него. Затова съм чук.

— И плевиш.

— Отделям добрия плод от гнилия. Хората ще имат по-хубави картофи, защото съм отстранила бурените. Сега няма нужда да върша велики дела, за да се чувствам удовлетворена. Ти обаче, ти идваш и ми напомняш, че дори когато съм щастлива, аз наранявам някого.

— Не, не е така. Защото аз идвам с теб. Ще се присъединя към „Децата“. Това е орден на семейни двойки, а ние сме съпруг и съпруга. Без мен ти не можеш да се присъединиш към тях, а имаш нужда от това. С мен обаче можеш. Какво по-просто от това?

— По-просто ли? — Тя поклати глава. — Първо, ти не вярваш в Господ…

— Със сигурност вярвам в Господ — възрази Ендър.

— О, може би допускаш съществуването Му, но не това имах предвид. Имах предвид в онзи смисъл, когато майката казва на сина си: „Аз вярвам в теб.“ Тя не иска да каже, че вярва, че той съществува — какъв смисъл от това?, — иска да каже, че вярва в бъдещето му, че той ще постигне най-доброто в живота си. Ти не вярваш в Христос по този начин, Андрю. Ти вярваш най-вече в себе си. В другите хора. Ти изпрати своите малки заместници, онези свои деца, които извика при краткото си пътуване до ада — може сега да си с мен, между тези зидове, но сърцето ти скита по далечни планети и опитва да спре една флотилия. Ти не оставяш нищо в Божиите ръце. Ти не вярваш в Него.