Читать «Рожби на съзнанието» онлайн - страница 164

— Да видиш само как е през пролетта…

След малко тя се опомни достатъчно, за да погледне отново света, да направи няколко плахи крачки до него. Към тях вече летеше кола от Милагре — сигурно бяха Олядо и Грего или Валънтайн и Якт. За пръв път щяха да се срещнат с Джейн в тялото на Вал. Валънтайн повече от всеки друг щеше да си спомня Вал и да чувства липсата й, защото, за разлика от Миро, тя не помнеше предишната Джейн. Миро обаче бе сигурен, че ще запази скръбта по Вал за себе си; към Джейн щеше да се покаже добронамерена, може би да изрази любопитство. Такава беше Валънтайн. Жаждата за знания надвиваше скръбта. Тя чувстваше всичко много дълбоко, но не позволяваше скръбта или болката да й попречат да научи нещо ново.

— Не биваше да го правя — каза Джейн.

— Какво не е бивало?

— Да използвам сила срещу Куара. Миро вдигна рамене:

— Тя получи каквото търсеше. Сама чуваш каква наслада изпитва.

— Не, тя не си го е търсила. Не и дълбоко в себе си. Тя търси каквото искат всички — любов, грижа, да бъде част от нещо красиво и съвършено, уважение от онези, от които се възхищава.

— Е, щом казваш.

— Не, Миро, ти също го виждаш.

— Да, виждам го. Само че съм се отказал да опитвам още преди години. Нуждите на Куара са били и са толкова големи, че може да погълне дузина такива като мен. Аз си имам свои проблеми. Не ме съди, че съм я отписал. Делвата с нещастието й е толкова дълбока, че може да побере цял тон радост.

— Не те съдя. Просто… исках да знам дали и ти виждаш колко много те обича и се нуждае от теб. Аз имах нужда да бъдеш…

— Да бъда като Ендър.

— Имах нужда да бъдеш най-добрият.

— Аз също обичах Ендър, знаеш го. Смятам го за най-добрият човек, който може да съществува. И не се сърдя, че искаш да бъда за теб поне малко от онова, което е бил той. Стига да искаш и някои неща, които са лично мои, не част от него.

— Аз не очаквам да бъдеш съвършен. Нито да бъдеш Ендър. И ти по-добре не очаквай съвършенство от мен, защото за колкото и умна да се изкарвам, аз си оставам онази, която блъсна сестра ти.

— Кой знае? Така можеш да станеш най-добрата й приятелка.

— Надявам се, не. Ако се получи така обаче, ще сторя всичко, което мога, за нея. Все пак тя е на път да стане и моя сестра.

Значи, бяхте готови все пак — каза Царицата на кошера. Без да го знаем — отвърна Човек. И сте част от нея, всичките.

Докосването й е нежно и ние лесно издържаме присъствието й. Дърветата-майки нямат нищо против нея. Жизнеността й им дава сили. И макар че им изглеждат доста странни, спомените й вкарват в живота им разнообразие, което не са имали досега.

Значи тя е част от всички нас. Сега е отчасти царица на кошер, отчасти човек, отчасти пекенинос.

Каквото и да прави, никой не може да каже, че не ни разбира. Ако някой трябва да си играе на бог, по-добре да е тя, отколкото някой друг.

Ревнувам я, признавам. Тя е част от вас, каквато аз никога не мога да бъда. След всички наши разговори аз още нямам представа какво е да си един от вас.

А и аз не разбирам дори малко начина ти на мислене — призна Човек. — Ала не е ли това най-хубавото? Безкрайната тайнственост. Ние никога няма да престанем да се изненадваме едни други.