Читать «Рожби на съзнанието» онлайн - страница 162

Това бе единственият проблем. Веднъж излязла отвъд, тя нямаше начин да определи колко време са се бавили там. Можеше да е час. Година. Милиардна част от секундата. Самата тя никога преди не беше излизала отвъд. Колко объркващо, обезпокоително, страшно бе да нямаш корен или котва. „Как ще се върна? Какво ме държи тук?“

Бързо откри отговора. След като премина през тялото на Вал в Отвъдното, аюата й веднага прескочи към дърветата-майки. В този момент тя извика кораба и всички в него отново в реалността, постави ги там, където искаше — на космодрума на Лузитания.

Прегледа ги бързо. Всички бяха там. Принципът действаше. Нямаше да загинат в космоса. Тя все още бе в състояние да извършва мигновени космически полети, дори с тялото си на борда. И макар че нямаше да участва често в такива пътувания — твърде страшно беше, въпреки връзката й с дърветата-майки, — сега тя знаеше, че отново е способна на това.

* * *

Малу изкрещя и останалите се обърнаха към него. Всички бяха видели лицето на Джейн във въздуха над компютрите, сто лица на Джейн в цялата стая. Всички я бяха приветствали и бяха отбелязали тържествено мига. Затова Сиванму се почуди: „Какво пък има сега?“

— Богинята премести кораба си! — извика Малу. — Богинята възвърна мощта си!

Сиванму се зачуди откъде ли знае. Питър реагира по-бурно. Прегърна я, вдигна я от земята и я завъртя във въздуха.

— Отново сме свободни — изкрещя радостно. — Отново можем да скитаме!

В този момент Сиванму осъзна, че човекът, когото обичаше, всъщност бе същият онзи Андрю Уигин, скитал от планета на планета в продължение на три хиляди години. Откъде идваше това внезапно въодушевление на Питър сега? Защото той нямаше да понесе да живее само на един свят.

„В какво се замесвам? — запита се тя. — Така ли ще протече и моят живот? Една седмица тук, един месец там?“ Сетне си каза:

„И какво от това? Ако през тази седмица съм с Питър, ако през този месец съм до него, това ще ми е достатъчно. А ако не е, ще имаме достатъчно време да постигнем някакво компромисно решение. Дори Ендър най-накрая е останал на едно място, на Лузитания.

Освен това може би и аз съм пътешественик по душа. Още съм млада — откъде мога да знам какъв живот искам да водя? След като Джейн е способна да ни пренесе навсякъде за миг, ще имаме възможност да видим всичките Сто свята, всяка нова колония и всичко, което пожелаем да посетим, преди да помислим за уседнал живот.“

* * *

Някой крещеше от контролната зала. Миро знаеше, че трябва да се отдели от заспалото тяло на Джейн и да провери какво става. Не искаше обаче да пусне ръката й. Не искаше да свали очи от нея.