Читать «Рожби на съзнанието» онлайн - страница 14

Тя спря. О гнусна мотиката върху пръстта, без да изтърва дръжката.

— Мога да насадя цвеклото и без теб — каза накрая. Сърцето му подскочи от радост, че най-сетне я е накарал да заговори.

— Не, не можеш — отвърна той. — Защото аз съм тук.

— Това са картофи. Не мога да те спра да ми помагаш с картофите.

И двамата се засмяха и тя се изправи с пъшкане, изпъна гръб, пусна дръжката на мотиката и хвана Ендър за ръцете, прекрасно докосване въпреки двата слоя дебел плат между дланите и пръстите им.

— Ако с докосването си те осквернявам…

— Не Шекспир. Не „устните, смутени странници, готови са един за друг“!

— Липсваш ми — каза той.

— Свиквай.

— Не се налага. Щом ти си сред Децата, аз също ще се присъединя към тях.

Тя се засмя.

Ендър се направи, че не забелязва насмешката.

— Ако един ксенобиолог е в състояние да се оттегли от света на безсмислено страдание, защо и един стар, пенсиониран Говорител на мъртвите да не може да го направи?

— Андрю, аз не съм тук, защото съм се отказала от живота. Тук съм, защото отворих сърцето си за Спасителя. Ти никога не можеш да го сториш. Твоето място не е тук.

— Мястото ми е там, където си ти. Нали сме дали обет. Свещен обет и Светата църква няма да ни позволи да го нарушим. В случай че си забравила.

Тя въздъхна и погледна небето зад стената на манастира. Отвъд този зид, зад няколко поляни, зад дървената ограда, нагоре към хълмовете, към горите… където голямата любов на живота й, Либо, бе отишъл, за да намери края си. Където Пипо, баща му, който беше и като неин баща, също бе загинал. В една подобна гора беше намерил смъртта си синът й Ещевао. Ендър знаеше, че когато гледа света зад тези стени, тя си спомня за всички преживени нещастия. Два от тях бяха станали преди идването на Ендър на Лузитания. Но смъртта на Ещевао… тя бе молила Ендър да го убеди да не отива на онова опасно място, където пекениносите говореха за война, за убийства на хора. Беше съзнавала, също както и Ендър, че да спре Ещевао, е все едно да го убие, защото той не беше станал свещеник, за да живее в безопасност, а за да разпространява Божието слово сред този дървесен народ. Сигурно, докато е умирал бавно в прегръдката на дървото-убиец, той бе изпитвал същата радост, както първите християнски мъченици. Беше намерил покой на душата си, както те в часовете па великата си саможертва. Тази радост обаче не се споделяше от Новиня. Господ очевидно не даваше същия покой на най-близките му хора. И в скръбта и гнева си тя бе обвинила Ендър. Защо се е омъжила за него, като не може да я спаси от това нещастие?

Той никога не си позволи да каже очевидното — че ако трябва да се обвинява някой, това е самият Господ. Все пак Господ е този, който прави хората светци — е, почти светци, — като родителите й, умрели при откриването на лекарство срещу вируса на Десколадата още в детството й. И със сигурност Господ бе накарал Ещевао да отиде и да проповядва сред най-войнствените от пекениносите. В скръбта си обаче тя се обръщаше към Господ, а загърбваше Ендър, който винаги й бе желал доброто.