Читать «Престолонаследникът» онлайн - страница 93

Беше спазила обещанието си да не излиза, главно защото не й бе дадена възможност. Сега стоеше на вратата, всъщност на прага, където би трябвало да е вратата, и гледаше останките от кабинета си.

По заповед на полицията нищо не беше разчиствано. Вечерта след взрива бяха ровили и търсили сред пепелта и отломъците, както и през целия следващ ден, когато тя трябваше да лежи вкъщи, въпреки че не я свърташе на едно място и нямаше търпение отново да се заеме с работата си. И да имаше някакъв смисъл в това разследване, Ив не го виждаше.

На една от стените зееше дупка, по-голяма от човешки бой и достатъчно широка, за да се види, че съседната незаета стая също бе в незавидно състояние. Голяма част от мазилката беше изпадала, подът в кабинета бе засипан с дървени отломки, а шкафът представляваше огъната и усукана метална купчина, съдържанието му, естествено, превърнато в пепел. Килимът го нямаше, просто липсваше, подът под него бе разкъртен и обгорен. Прозорците бяха заковани с дъски, така че отвън не влизаше светлина. Ремонтната бригада трябваше да пристигне всеки момент, но тя искаше сама да види всичко, преди да бъде разчистено.

Не я побиха тръпки, както си бе мислила на идване. Страхът, който очакваше да изпита и бе готова да приеме като естествен, не се появи. В останалата на негово място празнина се настани гняв — дълбок, осъзнат и пречистващ.

Всичките й бележки, записки, материали бяха унищожени. Ив влезе и подритна парче мазилка от тавана. Седмици, месеци, дори години работа се бяха превърнали за секунда в купчина пепел. Някои неща можеха да бъдат направени отново, ала други просто бе невъзможно да се възстановят.

Фотографията, която бе донесла със себе си и държеше върху бюрото — любимата й, на която бяха двете с Крис — представляваше част от пепелището. Изгорели бяха също готовата й пиеса и тази, върху която работеше. Очите й се напълниха със сълзи. Колкото от мъка, толкова и от безсилна ярост. Може творбата й да не беше кой знае какво, може да беше наивна, дори глупава, но си беше нейна.

Сега една мечта беше разкъсана на части, бяха й отнели част от живота, щяха дори и живота да й отнемат, без да се замислят.

Ще си платят, зарече се тя, застанала насред развалините.

— Ив…

Бързо изтри очи с опакото на ръката и се обърна.

— Крис! — В този момент я напуснаха всякакви мисли. Сега отново беше само по-малката сестра. Проправи си път сред отломъците и се хвърли в ръцете на сестра си. — Толкова се радвам, че дойде! Толкова се радвам!

— Естествено, че ще дойда. Тръгнах веднага, щом разбрах. — Крис я прегърна силно. Ужасът, изживян през дългите часове на пътуването, постепенно се сменяше с облекчение. — Първо отидох в двореца. Никога преди не съм виждала толкова много охрана. Ако не беше Бенет, сигурно и досега щях да се разправям пред вратите. За Бога. Ив, какво става тук?

— Нищо не остана. Абсолютно нищо. Снимката ни от премиерата на първата пиеса. Беше върху бюрото. Китайското котенце, което мама ми подари, когато бях десетгодишна. Винаги го носех с мен. И него го няма. Нищичко няма.