Читать «Престолонаследникът» онлайн - страница 88

— Какво? Обикаляла си? — Този път Ив изохка, така вилно я беше стиснал.

— Алекс, моля те — размърда пръсти, докато той се усети и ги пусна.

— Ти луда ли си? Нима не разбираш, че бомбата можеше да е навсякъде? И да не е само една. Претърсването на сградата е работа на полицията.

— Алекс, моите хора бяха вътре. Как да хукна, без да зная дали всички са в безопасност? Между другото, трябваше да измъкна Пийт за яката, а…

— Можеше да бъдеш убита!

Произнесе го толкова ядно, с такова негодувание, че тя неволно се изпъна, макар краката едва да я държаха.

— Много добре ми е ясно, Алекс. Същото се отнася и за всеки от хората ми. За всички тях аз нося отговорност. Отговорността е нещо, което не трябва да ти се обяснява, нали?

— Съвсем различно е.

— Напротив, съвсем същото е. Беше ми казал, че искаш да те разбера, да ти вярвам. Аз просто те моля за същото.

— По дяволите, само заради нашето семейство. — Той не довърши и я хвана за раменете. — Цялата трепериш.

— От шока е — разнесе се зад тях гласът на Рийв, който се приближи, съблече сакото си и го наметна върху Ив. — Двамата с Талбът трябва да идат в болницата.

Александър се изруга мислено, че сам не се бе сетил да се погрижи за това, но преди да се бе обадил, тя се задърпа.

— Няма за какво да ходя в болница. Нужно ми е само да поседна за малко.

Зъбите й обаче започнаха да тракат.

— В случая ще правиш каквото ти се казва.

— Александър, трябва ми само чашка коняк и тиха стая.

— Ще получиш бутилка коняк и колкото щеш тихи стаи. След като те прегледа доктор Франко. — Той я вдигна на ръце и така сложи край на всичките й протести.

— За Бога, здрава съм като бик — не млъкваше Ив, ала главата й се отпусна върху рамото му.

— Налага се докторът да го потвърди, а ако искаш, ще повикаме и ветеринар. — Алекс хвърли поглед към Рийв.

— Ще говорим по-късно, нали?

— След час-два съм двореца.

Тя лежеше на твърдата бяла кушетка и се мръщеше, докато доктор Франко насочваше малката ярка светлина в окото й.

— Прекалено много шум за нищо.

— Лекарите най-обичат да вдигат шум за нищо — отвърна той и премести светещата точка върху другото око. После изключи уредя и отново премери пулса й. Докосването му бе нежно, погледът кротък. Главата му приличаше на гладко бяло кубе.

Ив не можа да остане намусена.

— Не смятате ли за излишна загуба на време прегледа на съвършено здрав пациент?

— Трупам опит — разтеглиха се в усмивка устните му над бялата брада. — Трябва първо сам да се уверя, а сетне да успокоя и принца. Не вярвам да искаш той да се безпокои.

— Не — въздъхна тя, докато докторът се готвеше да й премери кръвното налягане. — Просто не обичам болниците. — Срещна насмешливия му поглед и пак въздъхна.

— Преди да загубя майка си, прекарвахме часове наред в чакалнята. Беше дълго и мъчително за всички ни.

— Смъртта е по-тежка за тези, които остават, така, както болестта е по-мъчителна за здравите. — Той разбираше нейната неприязън към болниците, но в същото време си спомняше как бе идвала всеки ден и стояла неотлъчно с принц Бенет, докато го лекуваха след раняването. — Била си в шок, мила моя, ала си достатъчно силна и жилава. Ще си доволна, ако съобщя на принца, че не се налага да останеш тук за през нощта.