Читать «Престолонаследникът» онлайн - страница 87

— Ако ще се самообвиняваш, обвинявай всички нас — рече мрачно Бенет. — Кой е предполагал, че ще въвлекат Ив в тази история? Няма причини. По дяволите, Алекс, няма никаква причини!

— Нали сам каза, че тя е част от семейството.

Александър гледаше невиждащо през прозореца. Бяха на две пресечки от театъра. Почувства, че започва да трепери. От страх. Неподправен, смразяващ страх. Преди колата да бе напълно спряла, той скочи от нея.

На входа към залата Рийв престана да приказва с двама от хората си и отиде да го посрещне. По негов знак неколцина полицаи застанаха около Александър като предпазен щит.

— Тя не е тук, вътре, Алекс. Отзад, в двора е, и е добре. — Александър продължаваше да стиска като в клещи ръката му и той повтори: — Добре е, Алекс, не се е намирала в кабинета по време на взрива. Дори е била почти вън от сградата.

Това не го успокои. Нямаше да се успокои, докато не я види с очите си.

Пусна Рийв и тръгна да заобиколи отзад. Погледът му се спря на избития прозорец, почернелите тухли. Назъбени парчета стъкло бяха пръснати по тревата. Нещо, което вероятно е било лампа, лежеше в огъната метална купчина върху пътеката.

Ако бе надзърнал през дупката в стената, зееща на мястото на прозорците, щеше да види останките от кабинета й. Парчета дърво, превърнати и смъртоносни копия, се бяха забили в стените. Мокра пепел от изгоряла хартия — всички нейни папки, документи, бележки, кореспонденция. Щеше да види и отвора на вътрешната стена, достатъчно голям, за да мине човек през него. Слава Богу, той не надзърна.

Видя я да седи на пейката в края на алеята, наведена напред и хванала с ръце главата си. До нея имаше някакъв мъж, а малко встрани стоеше охраната. Ала Алекс виждаше само Ив. Цяла. Невредима. Жива.

Тя се сепна, макар той да прошепна името й едва чуто. По лицето й премина цяла гама от чувства, в следващия миг Ив се спусна към него.

— О, Алекс, първо си помислих, че е предназначена за теб и чак после…

— Не си ранена, нали? — взе той лицето й в шепи. — Никъде ли, изобщо никъде?

— Не съм. Ако не броим, че коленете ми са омекнали, а стомахът ми се е качил в гърлото.

— Мислех, че може да си… — Алекс не довърши, а я привлече до себе си и я целуна така, сякаш животът му зависеше от това. Охраната държеше журналистите на разстояние, но снимка на двамата щеше да залее вестниците в Кордина и чужбина.

— Добре съм, нищо ми няма — повтаряше тя и сякаш най-после проумяваше, че е вярно. — Ти трепериш повече от мен.

— Не можаха да ми кажат нищо повече, освен, че е имало експлозия в театъра — В твоя кабинет.

— О, Алекс! — прегърна го Ив. Представяше си какъв ужас бе изживял, докато разбере. Няма нищо по-мъчително от неизвестността. — Тъкмо излизахме през задната врата, когато взривът избухна. Оказва се, че сапьорският отряд е минал през главния вход. Не са могли да ни открият веднага, докато не се разпръснали да търсят. Ние бяхме тук, в двора.

Той стискаше ръцете й до болка, ала тя не каза нищо.

— А трупата? Има ли пострадали?

— Изкарах ги навън буквално минути след телефонното обаждане. С изключение на Ръс — добави, като хвърли поглед зад себе си към притихналия, много блед мъж. — Обикалях втория етаж, за да се уверя, че не съм пропуснала някого, когато той…