Читать «Престолонаследникът» онлайн - страница 83

— Аз ли трябва да ги намеря?

— Не беше ли споменал, че едно време си се ровил в захвърлените неща, когато си бил в сферата на обслужването? — рече тя мимоходом.

— Много обобщавате — промърмори той. — Добре, търкан диван, матов бронз на картините, покривчици. Друго?

— Ваза. — Ив обходи с присвити очи обстановката. Трябваше да е на подходящо място, не в средата на сцената, не и много навътре, а… — Ето тук — посочи масата в съседство с люлеещия се стол. — Голяма, с някакви орнаменти или рисунки. Да не е прекалено изящна. Нека да е червена, да изпъква като фар.

Пийт пак се почеса по брадата.

— Вие сте шефът.

— Имай ми доверие.

— А имаме ли друг избор, госпожице Хамилтън? Всички ние?

Тя дори не мигна.

— За вазата не давай повече от тридесет. Не търсим антики.

Той беше очаквал този момент.

— Искате евтино, ще получите евтино.

— Знаех си, че мога да разчитам на теб. Колкото до спалнята, мисля, че не е зле да има някакви дрънкулки, прости бижута или нещо подобно, отдавайки дължимото на суетността на Котката.

— Вече имаме всякакви шишенца и кутийки с пудра и мазила.

— Значи остават бижутата. Ако в гардеробната нямат нищо подходящо, ще трябва да намерим. Защо не говориш с Етел? Ще си бъда в кабинета следващите двайсетина минути.

— Госпожице Хамилтън?

Ив се обърна.

— Да?

— Не че ми е драго да ми се отваря допълнителна работа — подхвана той, като отново извади цигарата. Въртеше я между пръстите си, докато тя го чакаше да продължи. — Въпросът е, че вие наистина имате усет… Към сцената, искам кажа.

— Признателна съм ти за мнението, Пийт.

— Ще имате покривчиците. — Той драсна клечка кибрит. — Ама ще пратя някоя от жените.

— Винаги съм се възхищавала от мъж, който дава на жените свобода на действие.

Ив сподави усмивката си, докато не се отдалечи. Така и не проумяваше какво прави човек като Пийт в театъра. Струваше й се, че повече би бил на мястото си, ако например отглеждаше добитък. Но ето го тук, бдящ над инвентара си като над съкровище и сведущ за театралното минало на всеки един от екипа. Нито за миг не се съмняваше, че до двадесет и четири часа всичко, което бе поръчала, щеше да бъде изпълнено.

Още с влизането си в кабинета извади фибите от косата си. Носеше я вдигната за удобство и да не й държи топло, ала от тежестта бе започнала да я скубе. Пусна я свободно и сложи фибите в джоба. Следващото бе да се отправи към кафе-машината. Включи я и понеже трябваше да се обади на пет-шест места, откачи лявата си обица и я пъхна при фибите. Преди да хване слушалката, телефонът иззвъня.

— Ало?

— Кралското семейство допусна грешка.

Позна гласа. Ръката й, все още в джоба, се сви в юмрук.

— Кралското семейство не се поддава на заплахи. — Разговорът се записваше. Знаеше го и след първоначалната уплаха си спомни, че трябва да задържи обаждащия се колкото бе възможно по-дълго. — Предайте на своя шеф, че ще си излежи присъдата в затвора.

— Справедливостта ще възтържествува. Кралското семейство и всички негови приближени ще си платят.

— Казах ви и преди, само страхливците се обаждат анонимно, трудно е да се боиш от страхливец.