Читать «Престолонаследникът» онлайн - страница 81

— Ами тогава просто ми повярвай, че ще имам грижата да не се случи. Шери, къде си се научила да се фехтуваш?

Опитваше се да й отвлече вниманието. И беше прав. Тази нощ бе тяхна. Защо да позволят на Дебок да им я развали? Да успее да се намеси дори в това?

— В Хюстън.

— В Хюстън има майстори по фехтовка?

Досмеша я.

— Дори и в Америка има място за изтънчени спортове. Да не би да се притесняваш, че те победих?

— Не си ме победила. Не завършихме срещата.

— Но аз нанесох единствения удар. Ако това обаче ще накърнява самолюбието, няма да кажа на никой.

— Ще се погрижа да довършим започнатото — претърколи я по гръб Алекс.

— Искрено се надявам.

Будилникът задрънча пискливо. Сънена, Ив потърси пипнешком бутона. Удари го силно и за малко да прекатури часовника от шкафчето. Днес можеше и да закъснее, помисли си. Една единствена сутрин могат да започнат и без нея. Обърна се, за да се сгуши в ръцете на Александър.

Леглото беше празно. Нямаше го.

Все още замаяна, тя отметна косата от лицето си и седна. Завивката беше придърпана върху й, ала чаршафът беше студен. Бризът все така полюляваше краищата на пердето, все така миришеше на море, по през прозореца вече надничаше слънцето.

Стаята също беше празна. Халатът й беше вдигнат от земята и сложен в края на леглото. Леглото, което двамата бяха делили. Всички следи, че с бил тук, бяха изчезнали. Той самият също.

Без нито една дума. Дори не бе усетила кога си бе тръгнал. Ала какво значение имаше кога? Ив се надигна, взе халата си, облече го и, докато връзваше колана, се приближи до отворения прозореца.

Лодките вече бяха излезли на вода, отправили се за днешния улов. Великолепната бяла яхта стоеше на котва, но върху палубата не се забелязваше никой. Плажът бе пуст с изключение на чайките. Долу градинарят поливаше. Долитащото монотонно подсвиркване беше умълчало птиците. Трио жълти пеперуди се стрелнаха нагоре в бягство от водните струи, после кацнаха върху вече полетите храсти. Мокрите листа блестяха на слънцето, през прозореца нахлуваше смесеното ухание на различни цветя.

Във владение навлизаше денят. Нощта бе свършила.

Не можеше да съжалява. В душата й нямаше място за разкаяние. Това, което се случи между тях с Александър, беше вълшебство, един сбъднат сън. Беше открила у него нежност, ласкавост, внимание. Блаженството още се разливаше в тялото й. Макар и за кратко, той я бе държал в обятията си като най-скъпото нещо на света. Сега, с настъпването на деня идваха и задълженията, които и двамата не можеха да пренебрегнат.

Алекс никога не би ги пренебрегнал, нито заради нея, нито заради Дебок или когото и да било. Колкото и да се притесняваше за него, той щеше да прави онова, което му диктуваше дългът. Как да го упреква за това, което бе неговата същност, щом го обичаше?

Ала, Господи, как й се искаше да е сега с нея, да посрещат заедно деня.

Обърнала гръб на изгрева, тя се приготви да посрещне собствения си ден.

ДЕВЕТА ГЛАВА

От подвижната платформа Ив имаше птичи поглед над сцената. Репетицията продължаваше вече шести час, а досега само на два пъти бяха избухвали дрязги. Очевидно духовете се бяха поукротили след общата сбирка, свикана предния ден. И макар нещата изглежда да бяха потръгнали сравнително гладко, тя не спираше да си води бележки в тефтера, който неотлъчно стоеше в ръцете й.