Читать «Престолонаследникът» онлайн - страница 76

Можеше обаче да поиска една нощ. Само една.

Ако му я дадеше, това можеше и да е достатъчно.

Той се загледа през прозореца. Виждаше същата градина, същото море, същото небе, както и тя. Щеше да получи тази единствена нощ, а после все някак щеше да понесе безкрайността на останалите.

Алекс не почука. Неговата надменна самоувереност. Вратата се отвори безшумно, ала Ив го усети още преди да го бе видяла. Силата на неговото присъствие.

Тя не помръдна. Нейната неизменна гордост. Остана седнала до прозореца, само леко изви глава от звездната нощ към него. Докато съзерцаваше небето, незнайно как беше добила увереността, че той ще дойде. И че това, срещу което се бе съпротивлявала, което бе отхвърляла и желала, щеше да се случи тази нощ. Знаеше го, очакваше го, беше се примирила.

Стояха безмълвни в двата края на стаята, а въздухът в нея като да не бе безплътен, а тежък и твърд.

— Няма да стана и да се поклоня — обади се Ив с учудващо хладнокръвен глас.

Алекс повдигна вежда — развеселено или удивено, тя така и не разбра.

— А аз няма да падна на колене.

По гърба й полазиха тръпки, но външно остана безстрастна. Сплете ръце в скута си.

— На равна нога?

Стомахът му бе свит на възел от потисканото желание, но го обзе някаква странна приповдигнатост.

— На равна.

Ив впери поглед в неподвижно лежащите си ръце, после вдигна очи. Той стоеше изпънат, почти скован, ала от очите му струеше всичко друго, освен отчужденост. Познаваше го, но още колко много й оставеше тепърва да проумее.

— Преди смятах, че ме искаш, само защото мислиш, че с Бенет сме любовници.

— Преди се презирах за това, че те искам, мислейки, че с Бенет сте любовници.

Кроткият му, спокоен тон я накара да замълчи. Да, Алекс се бе упреквал, бе се мразил, бе страдал. Била е глупачка да не го разбере.

— А сега?

— Да речем, че ми олекна, ала това е без значение. Нараненото достойнство трудно изпитва облекчение.

Гордост. Чест. Достойнството. За него те бяха толкова жизненоважни, както и кръвта, течаща във вените. Тя имаше властта да ги изложи на риск. Но любовта й нямаше да позволи. По-скоро щеше да бди това да не се случи. Ив стана. Въпреки все тъй сплетените й отпред ръце, тя ни най-малко нямаше смирен вид.

— Не звучи като ласкателство.

— Защото не е предназначено да бъде. Бих могъл да кажа, че си красива. — Погледът му се плъзна по лицето й. — За мен си по-красива от която и да било друга. Да кажа, че образът ти ме дебне нощем и преследва денем, че от копнеж по теб се чувствам кух и празен. И няма да е ласкателство.

С всяка дума сърцето й биеше все по-силно, докато започва да отеква в ушите. С усилие остана на място, когато то я тласкаше напред, подтикваше я да отвори обятия, да предложи всичко. На равна нога, напомни си сама. Достойнство и за двамата. За любов не се говореше.