Читать «Престолонаследникът» онлайн - страница 75

Разкъсвана между здравия разум и чувствата, Ив седна до прозореца и подложи лице на свежия и прохладен морския въздух.

Не знаеше дали ще изкара още една нощ така. Без риза и обувки Александър крачеше из спалнята в усилие да приведе в ред чувствата си, които го бяха преследвали по време на досадно продължителната и скучна вечеря.

В покоите му цареше тишина и комфорт. Обзавеждането беше в зелено и слонова кост, създаващи усещане за прохлада в горещините. По стените висяха предимно пейзажи — на брега и морето. Спокойно лазурно море в спалнята, където най-често се усамотяваше, когато искаше да мисли. В дневната цветовете бяха по-наситени, в по-живи оттенъци. Именно тук по-често, отколкото в кабинета или някоя от гостните в двореца, той обичаше да поседи с приятели. Място имаше достатъчно било за дружеска вечеря, било за игра на карти.

Александър пъхна свитите си юмруци в джобовете.

Не, съвсем не бе сигурен, че ще изтърпи това още една нощ.

Тя се намираше само през няколко стаи, деляха ги десетина стени, които вече за кой ли път си представяше и минаваше мислено. Вече си бе легнала. Положително бе заспала, след като часовниците в двореца скоро щяха да ударят дванадесет.

Бе полунощ и Ив спеше. А той я желаеше. До болка. Никакви навици, никакви жертви, никаква самодисциплина не го бяха подготвили за тази тъпа, нестихваща болка, която Ив му причиняваше.

Дали самата тя я изпитваше? Надяваше се да бе така, та страданията да не бяха само негови. Искаше и Ив да усета същата болка. А едновременно искаше да я предпази от всички злини. Тази нощ обаче, Боже Господи, тази нощ Алекс само я желаеше.

Това желание, расло с годините, сега беше станало остро и нетърпимо. Често се бе залъгвал, че ще изчезне. Понякога дори си вярваше. Случвало се бе с месеци да не я види, ала и тогава се будеше призори с образа й, загнезден някъде в подсъзнанието. Успяваше да се пребори, да го изтика още по-назад, да притъпи копнежа, който изглеждаше толкова неясен на фона на задълженията му, запълващи една почти изнурителна дневна програма.

Но когато тя бе тук, когато можеше да протегне ръка и да я докосне, желанието вече не бе смътно и той нямаше сили да се бори с него и да го превъзмогне.

Сега, след като я бе докосвал, усещал, след като го измъчваха картини на собственото му въображение, трябваше ли да се отказва, да си забранява останалото?

Как обаче да отиде при нея, когато бе в състояние да й предложи или един изпълнен с увъртания живот, или живот на саможертва. Ако бе негова любовница, не можеше да я представя публично за нещо повече, освен като приятел на семейството. А като негова жена…

Александър притисна с пръсти очите си. Как да й предложи да се омъжи за него? Той бе неразривно свързан със страната си, със своя дълг. И така щеше да е винаги, независимо каква съпруга щеше да си избере. Нима Ив с нейния силен характер и независим нрав щеше да приеме ограниченията, налагани от титлата му? Това означаваше да й предложи да се откаже от страната си, личния си живот, кариерата си. Трябваше да поиска от нея да се подчини на правилата, по които Алекс се ръководеше от рождение и чието спазване далеч не бе безболезнено. Как би могъл да очаква от нея същата любов към Кордина, същото чувство на гордост? И изобщо, как би могъл да иска целия й живот?