Читать «Престолонаследникът» онлайн - страница 77

— Навярно е по-добре да не казваш нищо — успя Ив да се усмихне криво-ляво. Дори вдигна глава и го погледна в очите. — Освен защо дойде.

— Нужна си ми. Имам нужда от теб. Искам те.

Думите я разтърсиха не по-малко от самия него. В настъпилата тишина те сякаш набъбнаха и запълниха пространството помежду им. Той видя как в очите й се менят удивление, нежност, съгласие. Луната я обливаше със сияние през прозореца и я правеше да изглежда някак нереална, далечна и недостижима като звездите… И тогава тя протегна ръка…

Пръстите им се докоснаха, замряха за миг, преплетоха се. Времето на думите беше отминало.

С приковани в него очи Ив поднесе сплетените им ръце към устните си. Тишина.

Без да откъсва поглед от нея. Алекс на свой ред притисна устни към дланта й. Никакви думи.

Тя леко прокара пръсти по лицето му, докосвайки трепет това, което никога не бе мислила, че има право да докосва. Кожата му гореше въпреки прохладния бриз, играеш в пердетата. Не бе нужно да казват нищо.

Той плъзна ръка по бузата й, разтвори пръсти и ги зарови в косата й, бавно, без да бърза, така, както Ив някога си бе мечтала. Часовникът удари полунощ.

Не думи, а чувства, тайно и дълго подхранвани, сега разцъфваха в първите секунди на новия ден. Желания, отричани и отхвърляни, сега се срещаха с взаимност в призрачната лунна светлина.

За много неща Алекс нямаше да попита, други тя не би признала. Така те се съединиха без въпроси и отговори, само със своите чувства, на каквото бяха способни най-смелите възлюблени.

Ив разтвори ръце. Той повдигна глава. Прегърна я. Устните му се сведоха. С притиснати едно в друго тела те си размениха първата целувка в началото на новия ден.

Нежна, безкрайно нежна, макар да усещаха глухия тътен, мощно налитащата се вълна на възбудата. Сега изпитваха нещо повече от желание — завършека на нещо, започнало преди много време. Тази нощ. Най-после.

Въздухът натежа от сладостния трепет на нейната въздишка, която пусна на воля желанието. Целувката се изпълни с вълнуващото очакване, което преливаше от двамата. Устните му лекичко потъркаха нейните. Не закачливо, а в обещание за наслади, които предстояха, за желания, които щяха да се сбъднат. Тя потръпна в ръцете му, както веднъж й бе казал, ала Алекс не почувства победно ликуване, а само благодарност, че силата на нейното желание бе не по-малка от неговата.

Бавно прокара ръце по раменете й, по гърба, като изпитваше сладкото терзание да си представя какво се крие под тънката коприна. Колко пъти само си го бе представял. Когато отметна дрехата и я остави да прошумоли в краката й, откри, че въображението му бе било далеч от истината. Ив стоеше пред него гола, обгърната като с плащ от лунна светлина.

Поетът би намерил думи. Музикантът би излял струпаната в душата му мелодия. Той беше само принц, който никога не се бе смятал за нещо повече от обикновен смъртен, особено сега, с обляното в сребристите лъчи видение пред себе си.