Читать «Престолонаследникът» онлайн - страница 61

Той, разбира се, бе еднакво загрижен както за едното, така и за другото.

— В такъв случай обещавам да не ти давам повод за тревога.

На вратата се почука и Алекс кимна на Джилкрист да види кой беше.

— Ваше Височество.

Хенри Блечъм беше личен секретар на Александър от осем години. Преди това се числеше към свитата на Арманд. Дори след общо двадесет години служба на кралското семейство, той се държеше изключително официално.

— Добър ден, Хенри. Каква непосилна програма си ми начертал за утре?

— Моля да ме извините, Ваше Височество, денят ви утре е доста натоварен.

Александър знаеше, че той няма да седне, докато сам не го направи пръв. Затова приседна върху ръкохватката на стола.

— Седни, ако обичаш, Хенри. Този бележник, предполагам, е доста тежичък.

— Благодаря ви, сър.

След като се настани с присъщите си маниерни жестове, Хенри извади от вътрешния джоб очила без рамка с малки кръгли стъкла. Постави ги на носа си, намести ги и ги донагласи с такава педантична церемония, каквато Александър не би търпял от никой друг.

Привързаността му към възрастния човек беше искрена, без да намалее от онзи момент преди двадесет години, когато Хенри пъхна в ръката на малкия принц парче корав сладкиш, след като на Александър му се бе наложило да изслуша от Арманд една особено строга лекция по прилично държане.

— Помните, разбира се, вечерята днес у господин и госпожа Кабо. Предвидено е мадмоазел Кабо да забавлява гостите, като посвири на пиано.

— Това в никакъв случай не може да се нарече забавление. Хенри, ала ние тъй или инак ще го пропуснем.

— Както кажете, сър. — Зад очилата може и да проблесна весело пламъче, но гласът на Хенри остана хладнокръвен. — Членът на Съвета на Короната Троше ще присъства, сър. Предполагам, ще желае да разговаряте по предложения проектозакон за здравеопазването.

— Признателен съм за напомнянето — промърмори Александър, като се чудеше дали ще оцелее след тази смъртоносно скучна вечер. Освен ако не се лъжеше в догадките си, госпожа Кабо щеше да го настани между себе си и своята писклива, едроръка и неомъжена дъщеря.

Как му се искаше да си остане вкъщи, да седне в градината и да наблюдава изгряващата лупа. А до него да е Ив. С нейното ухание, по-загадъчно и по-екзотично от напоения с аромати въздух. Щеше да й откъсне клонче жасмин, а кожата й щеше да бъде по-мека и по-гладка от цветчетата. Очите й щяха да са дълбоки и мамещи като морето, а гласът й щеше да се лее топъл и ласкав, щеше да гали кожата му, щеше да го зове да я вкуси. Щеше да му се усмихва и да протяга ръце… Проклета жена!

Двамата — и камериерът, и секретарят — се изпънаха, забелязали свъсените вежди на принца.

— За утре какво? — попита рязко Александър, изправи се и застана с лице към прозореца. За да не гледа градината, нарочно отправи поглед отвъд нея, към морето.

Хенри тутакси също стана, като крепеше в ръце отворения си бележник.

— Закуска в осем часа с президента на параходство „Дайнаб“. Десет и петнадесет — присъствие при откриването на пристанищния музей в Хавър. Тринадесет и тридесет — реч по време на официалния обяд, даван за болницата „Свети Олбан“. В петнадесет и четиридесет и пет…